Той отдалече

приличаше на връх,

на буйна младост

във зелен цъфтеж,

дълбоко вдъхване

на влажен земен дъх,

нависнал

в промеждутъци

от времето,

което се отваря

с всяка пъпка

и се затваря

с края на прашеца,

отнесен от пчелицата,

печат за съвършенството

на сътворението.

Тя отдалече

приличаше на пелена,

на някакво очакване,

на жажда,

усещане за сбъдване,

за вечност,

за мекота на скут.

Те отдалече

приличаха на сливане -

земята - тя,

отворила се дъхаво в тревите,

и той –

величествен стар дъб,

опрял в дланта небесна чело.

Помежду тях една жена

кротко крачеше

и носеше живот

под бялата забрадка.