Аз съм плашило,
родено в градината

на една жена,

която няма изгреви,

познава слънцето

в цветовете му,

играе с думите за него,

плете му с паяжини люлка,

а вечер го загръща с нея,

и още в залеза му казва

лека нощ.

Плашило съм.

Но рошав и забавен вятър

вчера ме целуваше

и с южна страст,

докато ме обгаряше,

въздъхна тихо:

„Красиво си!”.

Градината на моята стопанка

дъха в лято,

в разхвърляни сълзи

от маргарити,

от утро наниз син

на незабравки,

и алени огньове в макове.

А плашилата могат ли

да бъдат макове?

(Чудат въпрос,

подшушнал ми го кос.)

И аз в червено грея

с този шал

и дреха с цвят на лято,

защо не мога да съм мак?

Странно, сега разбрах.

Плашило…

В далекото видях

едно бостанско,

с протрит и избелял каскет,

лицето му без цвят и сиво,

загърнато в тъжните си мисли,

унило пазеше си своя свят.

А аз... аз просто бях

едно петно  за цвят,

което правеше да идва изгрева.