Дали като пишем всеки път за нещо, за някого и предварително измисляме сюжет, не ги затваряме, обричаме на нашето разбиране за тях? Не стигнах до развиването на такъв сюжет. А може би не искам аз да слагам „нещо”, „някого” и да определям те какво да правят. Може би искам да им оставя те да се избират, те да ми дават своя път, а аз по него да ги пиша… измислени от мен герои - стара вещ, храст гардения, изникнал за последно в мойте мисли,  и те да пишат с мойте пръсти себе си като по лист. Говорихме с приятел, по-точно пишехме си съобщения (все по-нормалното за нас компютърно общуване), разменяхме си мислите като игра. Замислих се за думите. Какво си казваме чрез тях? Какво извиква ни в съзнанието определена дума?  Получи се това: „Разлисти ми усмивка като разлисти своя дъх…”. И изведнъж пред мен изникна онзи храст гардения, донесен някога от Кипър като много малък. Страхлив един такъв, листенцата му щръкнали като ушички, едва напъпил, зелено-избуял на цвят, изглеждаше ми като малка животинка, дошла за първи път в новата си къща. Тъгуваше известно време. Леко пожълтя. Напуснаха го две три пъпки. Но постепенно си възвърна цвят, ококори се и заразглежда. Когато идвах в тях на гости, поглеждаше ме гърбом, скришом, но ме помнеше, личеше му, излъчваше ми, сякаш ми говореше. Още като дойде си го харесах. Нямам обяснение. То е като при любов. Стоеше на кухненската маса. Оттам се виждаше кръстовището, няколко улични дървета, синя барака, наречена гръмко ресторант, далечните, накацали по хълма бели къщи, две люлки на една тераса и магистралата, извила гръб почти на края на баира. С две думи имаше си забавления. Взе да наедрява, оцвети в зелено пъпките. А много скоро, беше вечер, една от тях разпука. Показа се мъничко резедаво цвят. Блестеше, а от това се спука сякаш още малко. Дали я заболя, че спря?! На сутринта, току отгоре, отляво на очите му, склонило  лекичко глава към клонче, седеше снежно-бяло, свежо, цялото цвят. Лъчи от слънце къпеха едва уханната и нежно-млада свян. Трептеше от възторг, дишаше учестено, а той, храстът, сияеше, дори не гледаше навън, а нея, само нея имаше. На другия ден тя разлисти, насити бялото с цвят на узряло, стана изящна дама, ефектна, на допир кадифена и леко влажна като устни с ухание на юг, на средиземноморски пръски и на наситен с топло въздух, с мирис на лимон и на маслини. А храстът беше прималял. Беше в краката й, а тя пред него - на пиедестал...

Стопиха се сезони оттогава. Днес той е стар, улегнал, по тялото му бръчки от отминало. Листата му са вече дребни, свили се с мъката от спомени за някогашна мощ и младостта в зелената корона. Но погледът му жив. Все ходя да го гледам. Все тъй е мълчалив и си говорим. Усмихва се, особено когато го погаля за здравей. Все тъй капризен - обича нито много топло, нито хладно. Аристократ с достойнство. Ражда повече цвят. Уханието му - силно. Около него неизменното усещане за стойност на жена.