От спомените на Вселената,
дълбоко във недрата й,
изригнал вихър от звезди
и нови светове
в различни цветове,
а всеки в размисъл
за век и за човек,
разбили своите илюзии,
в смисъл, изгубили любов.
Издигали тогава кулите от пясък -
с това желаели.
Градили ледени дворци -
така почивали от безразличие. И в мигове на радост – разговаряли, общували с езиците на думите… до краха и разрухата. Дворците се разплакали,
родили океани,
а кулите се срутили,
посипали на океаните си бреговете с много пясъци, едва успели да попият думите.
В гори се скрили чувствата,
дърветата разчувствали,
а те, забили върхове
в сърцето на небето.
От болката му
стекъл огън –
пропил се с корени
в скали от непокорство
и бликнали сълзи,
изпълнили със време кухини,
два кратера Венерини очи…

И всичко неразбрано,
незапомнено и най-очаквано,
изтекло… по водопади
от вселенското съзнание…

Градили ледени дворци -
така почивали от безразличие.-4etq go ve4e nqkolko pati i preminavaiki ottuk vseki pat nastrahvam...
dori i da ne go pro4eta pak,izrazat si ostana zape4atan v pametta!
lee se stihat ti ot taga...
topla moq laska!

Така отивали си някога и хора, и езиците им... Дворците ледени ще се топят... и кулите, които си строим от пясъци... и след столетия, възможно, от пясъците да изпие думи може, единствено вселенското съзнание... До някога... ако остави спомен в песъчинка тази дума...

За кой ли път оставам без думи след прочита на твой стих:
"В гори се скрили чувствата,
дърветата разчувствали,
а те, забили върхове
в сърцето на небето..."
И с един въпрос, висящ отдавна: наистина ли натам вървим...
Прегръдки *

След краха, някога,
когато безразличие
и пясъчни желания
объркали света,
та хората забравили
за думите,
а чувствата заселили
горите,
дърветата приели
да ги пазят,
докато се изпълнят
кухините с време, накапало
от достатъчно сълзи,
които да разтворят думите
от пясъците в бреговете
и да ги събере вселенското съзнание...
за следващия път, когато ще е…
някога…
-----
Ако продължаваме да не се разбираме и да се водим единствено от съхраняване на его, възможно е да има друго някога… И днес си мисля, чувствам повече едно дърво, когато ме обича…
Прегръдки, Лу... с обич... от дърветата^^

С Вселената се споделяш. Всяко твое произведение, като че ли е детаил от едно огромно, огромно в сравнение с човешкия живот.

Вселената е оставила у всекиго по нещо, за да я помним и да я познаваме, защото тя е всяко нещо и е всеки и всичко, заедно със нас, сме тя... безкрайност от човешките животи... А аз, притиснала си нещото от нея, пристъпвам все и питам другите, които срещам, за тяхната частичка от Вселена, за да позная повече за тях... и така - за нея...