За кой ли път посягам към съмнение

едно безлично, нямащо усилия,

дори неправомерно никакво,

а пък прилича на започнало разбиране.

Разглеждам го през призмата

на свят, който опитвам да познавам

всеки път,

забавя ли се в своя път,

като догонвам времето.

Отвсякъде прилича на съмнение,

дори наслагано от други,

и техните съмнения стоят

оттатък призмата,

и се разглеждаме взаимно.

Очи, стотици хиляди,

пречупени и цветно-стилни.

Зад тях съдби, приличат на градини,

с дърветата-години.

И всеки път се преподреждаме

сред тях.

До следващо отминало дърво

или избил филиз.