Премръзналите чувства си оставих

вкъщи,

поне да са на завет,

а после, после взех душата си

и я загърнах в шал,

в преобладаващ цвят -

наситеното на червеното.

Разкъсах с тяло снежна пелена,

отминах се,

отзад останах,

в последно състояние на непотребност.

Дори не ме настигна мое аз

на спирката, докато чаках нещо си.

Сега, поглеждам в страх,

дали ще дойда пак, онази непотребна аз

или ще се преселя заедно със мен

в начало - необмислено и старо.

 

 

но камъчетата посъбери и подреди цветята.

Всяко подреждане на камъчетата е настроение, пореден миг е. И никога няма да сме доволни от подреденото, защото сме вече в следващ миг, а те са останали в миналия... Събрах цветята в кръг. Липсваха си...

:) - с това ти благодаря!