На ъгъл между две пресечки

стоеше музикант и

свиреше с цигулка стара

по нея сякаш пишеше с въпроси:

„Къде е тя, къде е?”…

Цигулката отвърна с топло “ре”:
“Свири ме още, нека пея
по пътя, в който ме пое!
Докосвай ме със нежните си пръсти,
поискай ме да се разтворя
с вибратото на сутринта!
Да те обвия с топло лято,
да ме мечтаеш есенно,
да ме загърнеш в сивото палто
на зимата, в която студено е.
И да ме отнесеш в сърцето,

най-съкровено да ме носиш
и да докосваш песенно душата …”