В памет...



„... днес защо ли да не нарисувам мен... дърво, което прави грешките да мисли - и по посока на стрелката на часовника, и по обратната на същия, защото мисленето няма циферблат, но също тъй изтича, във времето, което гледаме с настройките си да го видим като праг... като прозрачност, но непробиваема като стена, като крилата флейта, защото пеейки омайно, то отлита, като книга с отминали от всички мигове, които е излишно да отваряш точно днес, защото бързаш за напред, а тяхната посока е обратната на твоята, като очакван брод, за който картата, която имаш ти показва, че го има, за да преминеш по-нататък след уморителния път, а бродът вече е забрана... а всъщност цялата картина е измислена, това, което тук написах с думи е от сън и аз... аз не присъствах тук... защото просто съм едно дърво, което днес получи нова бръчка от слънчев лъч и от прокапалите капки дъжд, а повече от всичко е от времето, в което то живее тъй отдавна...”

Мониторът... отдавна няма светлина за буквите, които исках да ти кажа. Тях вече две години пиша по небето с надежда думите да те достигнат в онази звездна къща, в която без да знам, че ще заминеш сам, аз някога ти нарисувах... Наскоро си припомних колко пъстър беше онзи шал, от който всеки път излизаха писмата на екрана... Те знаеха да не живеят свой живот сами, но не познаваха желанието да живеят друг като събрани... Пропускам музиката. Тя можеше да съществува в монитора. За двама. От двете му страни. Сега от нея няма нужда - звучи еднакво, като спомен... Забравих, че не помня откога не съм намирала в съня следи от твоето присъствие. Навярно животът зад звездите теб е направил по-невидим отпреди, когато не познавах повече от днес ликът ти... Когато бях... бях просто настроение, а музиката на луната чувахме като усещане...

Мониторът припомня старите писма. Годините от тях изглеждат тъй далечни. И неумелите ни мисли за света, с криле на врани, запомнили единствено, че мъдростта напомня името, което носят... Избирам прашните. Изглежда всички са такива, но винаги, в заблудата, че вчера не би могло да бъде тъй далече, както преди година ден от месец май, завързваме очите си... Изпращала съм те на път, забравяли сме много пъти дните, от всекидневните ни часове сме късали за малко думи... Откривали сме колко грешки има в тях и колко трудно се поправят те като отминем...

Мониторът... оставил си ми в него много бели листи, да отговарям на въпросите, които ще задам... да нарисувам много пъти покриви, от сънища, и никога да не харесам този, под който да намеря сън, за да не спирам да го търся... да скривам там от себе си онези мисли, с които нямам кръстопът, да чакам път да се отвори и да премина по-нататък в себе си...

„... Губим се. А после ни боли от драките, през пръстите на които преминаваме, за да открием път, защото бавно ослепяваме (това разбираме, едва, когато вземем да се взираме за просека, която искаме да назовем свой път)... от предателство, от хвърлената ни в лицето шепа с прах, с вика: "Вземи го! Аз добър съм. Златен е! На, ето, виж!"... Гората ни, света, е пълна с дървета. До всяко е човек. Мълчи. А като нямаме очи не можем да го различим къде е. Инстинктът хем ни пази, хем и с това ни пречи да се срещаме. В съзнанието си, сме все сами, не можем да допуснем мислите на друг отвътре. Изпадаме в заблуда, че успяваме понякога, когато чуваме да бие ехото от мисъл, ала много бързо осъзнаваме, че тя е наша...”

„... Да, от пустото като си загребеш и с двете шепи, излееш ли го в празното у теб, ще се усетиш само, че си празен. Разбрах, че много трябва да вървя, защото само тъй намирам тук и там прашинки с нещо, за да успея в себе си да сложа някакъв пълнеж. Ако стоя на място или обикалям с мисъл само себе си, ще се разсъхна празна... нали се сещаш после колко ще успея да задържам, дори да се излее в мене водопад...”

„... от загубите всички страдаме, защото се разпадаме, защото се оставяме... а трябва да се радваме, защото с тях от нас си вземаме, за да вградим у този свят и нещо свое, малко... Стъпи си в старите основи, те оцеляват винаги, защото са от камък, яки, и се започвай! Използвай от праха наоколо, и го забъркай със сълзи - от тях тук има, колкото си щеш, достатъчни са даже само твоите, за да забъркаш кал и да подреждаш себе си с градеж. Вземи отломки от приятелство. И задължително да има от предателство, на него сянката вземи, тя все наоколо стои, в последно време даже се не крие, вгради я - хем ще изчезне от очите ти, хем ще усещаш, че е съществувало и тъй ще те предпазва винаги...”

 Мониторът... от другата страна мълчи... а думите, от моята, са спрели да разказват...

приказно -прекрасно

Благодаря!

Прекрасна поезия е това, нищо, че не е оформено като стихотворение - ритъмът е безупречен и внушението силно! Много ми хареса!
Поздрави!

Някога се вълнувах от това доколко цифрата след постинга нараства... много глупаво си мислех, че количеството в този случай е по-важното... После започнах да се радвам на присъствието на неголемия брой важни за мен имена... Благодаря!
Поздрав и от мен!