Балонено се спука

празното отвътре

и нарани слуха ми

щом излитна звук.

Зелено се отрони

от прах в зеницата

сълзица

и потопи в полянка

от зелено и  лицето ми

с две жълти буквички

глухарчета.

За нещо си,

по някого,

поради що,

направи го?

Или от някого,

от няколко,

от всеки, който

си е взел по малко?

Щом като имаш

и щом като не ти е жал

да даваш,

отворил си душа-сергия

като на пазар

защо тогава страдаш?

От много малкото,

което не намира всеки,

когато си е взимал,

защото е откъсвал

не глухарчето,

а спомен негов,

от не съвсем…

От недочутата му приказка,

изпяла си въздишката

и отлетяла подир ятото

звезди и облаци,

с накацалите в тях

бездомни птици;

от празните чадъри,

които е измивал много дъжд;

от ярките цветя,

с които на пазара

рисувала е тази пролет себе си;

от керемидените покриви,

които си мечтаят

под тях да има нечий дом…

Или така разказваше глухарчето,

така живееше

от спомени, но не съвсем…

Две светли облачета,

с влага в себе си,

отвориха крилца

и заваля

прозрачно,

накапа в шепите ми звук,

в косата ми зашепна,

погали роклята,

до топлото ми рамо

сгуши капка…

И ме насели пак с любов.