Пътеката провлачи свойта сянка

размина се с изоставената стряха, 
някога.

Днес тя е труп със струпеи 
и слепота във рамки.

Една отминала тераса се оглежда

и търси да открие стъпки,

крайпътни камъчета от разбиране.

Вратата свито плаче, 
отхапана от влагата.

Стената рони пясъчните сълзи,

пълзи към своето начало с бурени.

От камъните на дувара

изливат водопади подивели цветове,

днес вече някак си безименни.

Мъхът очаква тихо стъпки

намята влагата си, 
опитва се да се разбира.

Една старица отмина стряхата си.

Забравено събираше

стена, дувар, пътека и си отиваше.

Небе, от мисли натежало в сиво,

прелиташе през баирите на времето.