И пак му казвам, замълчи,

спри се, няма обич!

Грозно ти звучи, нали,

особено след думите,

които ми диктуваш.

Поезия, дъх, ромон,

залъгваш ми очите,

храниш ми сетивата,

за да ти служа нощем,

да ти рисувам маската,

с която ме харесваш,

за да не привличаш,

тъй както аз без нея денем.

Избор нямаме,

и ти, и аз сме гости,

в тялото, 

дори под наем.

Мълчи, недей да стягаш

и аз ще се разплача,

боите ще повредя,

а трябва да са сухи,

да не прозира утре онзи пласт,

от който бликат сълзи,

нали не търсиш съжаление?

Знам, искаш като срещнеш поглед

да си познаваш в него маската 
от тази нощ…

Тогава ти отива и усмивката…