Слънцето облаци разгръща с длани,

наднича бяло в бялото на този ден,

раздава вяра, разпръсква жълтозлатно,

играе с петната си по мойта длан.

А тя за малко върна се в детството,

като събра си снежно топка от надеждите,

с които някога замерваше дървета…

Странно нещо ми мина през ума,

когато гледах тази кръгла топка.

Почувствах се това, което е тя -

аз, много малка, събрала в себе си

години с мигове живян.

Ръката ми - земя, длан, по която

и до днес вървя, търкалям дните си.

Понякога губя от себе си,

понякога събирам, ставам по-голяма,

понякога топя се, плача и смалявам се.

Понякога разтапят ме

и аз потичам, ставам ручей,

търся си реката, или дланта, земята,

за да попия, за да отдам топлината,

която разтопи отвътре,

допусна другата, за да ме има

в свободата на водата…