… Когато няма слънце, когато усещаш как денят все повече се свършва, когато сивотата те превзема, дори усмивките и думите добри на шепата приятели не могат да зарадват истински!...Тишина, най-истинска, но тъжна… Всъщност, като всички истини… Очевидни истини, които нямат нужда от доказателства… АКСИОМА… Каква е мойта АКСИОМА?!... Че няма смисъл нищо, когато те завърта отново познатия ти черен вихър, който не признава аксиоми, за него всеки път е друг път, когато това, което изказваш не помага на никого, а вихърът ти се присмива, когато не разбираш кое какво е, когато песента е само спомен, когато от теб отиват си завинаги приятели, когато трябва да избираш себе си да оцелееш, когато стоиш като дърво самотно в полето посред буря... За да не последват, дочути отвисоко думи-край, когато ще си над всички... последни думи от общинския служител... а около теб цветя и сълзи, на приятели, донякъде, и на такива, дошли от любопитство, да придружат това, което е останало, покритото с цветята,  до пътя ти последен, до нищото, което ти е същност, последния ти пристан... Шум от бучки пръст или от камъчета дребни, като за край на дните шумни, прекарани в света на суета... И тишина... завинаги, безмерна... За какво опитваме се да говорим, за вяра, за надежда, за любов, за истини... Света ни го показва или каквото там решите да го наречете... Всички сме такива смешни хора, които искат да ги забележат другите, които искат да са все различни и също като другите еднакви... Смешни хора, които мислят, че разсъждават и измислят измислени преди неща, които просто са самотни и викат, за да ги забележат други, които мислят, че в света не може никой да е сам, а всички сме сами, дори и Господ!... Смешни хора, грешни хора, хора, на които се прощава, защото... е, нали сме хора...