Постлах й цвят тъжовен,

в грижа я загърнах

и спуснах най-прозрачни щори

да я пазя от този свят

болезнен и лъжовен.

Очите й като заспиваха

ми ронеха солени бисери,

които отразяваха 
като повърхности

на огледала, обратно виждащи

навътре в нея дълбокото

на преживяното спокойствие,

връх на бурни преживявания

и борби по пропасти,

изкачвано-мъченически,

доказвано-себически…

Приемно я показах,

Извадих я, за да се видя,

за да приема нея,

за да усетя тежестта й

и мисълта й да се слее

с мислите  ми…

Тъгата ми заспиваше,

а аз останах извън съня й.

При тебе си прибрах умората.

Ще те посрещна вечерно.