Защо ли взех да мисля,

че няма да ме посети?!...

Колко често заблудата си носим.

И само за едно ли?!...

Прибирам се след работа.

Отварям входната врата.

Дори и без да светвам,

всичко е познато,

а и някак си не искам

да видя колко съм сама.

Опипом вървя до стаята.

Оставям дамската си чанта

и се отпускам в любимото

старо и добро кресло.

Отвън процежда светлина на улица.

Мълча, мълчи и стаята.

Говорим нещо мълчаливо,

но така разбираме какво било е.

Защо усещам нечие присъствие?

Едва доловимото ухание на самота.

Забравила съм я така ли?

Не ме е посещавала?

Така си мисля само,

тя винаги била е тук,

ала не ми се е натрапвала.

Тя ми се доверява,

когато имам от нея нужда,

когато съм сама наистина

и ми е тъжно, много тъжно…

Като днес, защото празник е…

А на празник винаги е тъжно…

На празниците,

които аз празнувам тъжно е…