Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
30.01.2009 19:41 - „Рисуваната ми мечта за къща”
Автор: inamay Категория: Лични дневници   
Прочетен: 4370 Коментари: 20 Гласове:
0



А улицата е крайбрежна... Морето валя пясък от обувките на чайки и вятърът го гони до антрето. Несиметричност, която пази вън балон, това е моят дом, сънувано рисуван, цветно построен с архитектурната фантазия на мен, в стил, ненаричано мълчан „романтика”, с добавка от тромпет, китара и поет. Завършва с купол. Отгоре покривите са сами, особено, когато денем няма дъжд, а гълъбите са приятели с первазите. Беззвездното небе обича да наднича през всичките звезди, рисувани в прозорците, а слънцето, когато е забравило да се събуди с цвят, гребе с очи витражите и се облива тъй сияйно огнено, че оттогава си стои все в тях и се налага да го дърпа хоризонта с ласо, преплетени на плитка облаци от вчерашните цветове на залези. В съзнателния си живот вървя подир художници. След тях остават недовършени идеи, изтрити мисли от поръчани картини, забързана разсеяност, прах от пастели, ненужните от остарялост, пренаситени с бои палитри, особения дъх на терпентин и на смола... събирам всичко и лепя върху стените си колажи. Тъй стаите ми нямат смисъл, но са разбираеми по спомени за мен и ако тръгне някой да разглежда, ще улови оттенъците мой живот как пъстро разпределят себе си с годините изминала реалност в сърцата на фенерите. Все повече отдалечавам първия етаж от скоростта, с която дишам. Това е от височината на работния ми кабинет. По жиците-събития се движат край прозорците ми хора в клетки-свят, но нямат спирки до вратата ми, която е отворена, но на последния етаж. Откакто вятърът довя в антрето пясък, ръждяса бравата и ползвам изхода на покрива за вход. Забравила съм пак да сложа откъм улицата указателна табела „Не е вече вход”, а повечето хора ходят. За птиците не се налагат обяснения от подобно естество. С Луната пием виното от лято, което правя в стъкления съд от баба, за да го топли слънцето и да живее на открито моята представа за хармония – въздъхнали глухарчета, последвали вика на юлските светулки, и спрели своя дъх на тихо в очите на роса, върху прозрачност паяжина в пазвата на розов храст... До сутринта небето пази нашите следи от устни върху чашите. Едва дочаквам да ги разгадае утрото, като запомням само нотите, които сме проронили в мълчание... С тях някога, когато в стаята на моя сън прекрачи той, поетът от стила на моя дом, ще мога да изпея с глас неписания си романс от постановката „Рисуваната ми мечта за къща” по неизвестен автор, аз...


Тагове:   къща,   мечта,


Гласувай:
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. martiniki - красиво
30.01.2009 20:18
си написала мечтата си за къща, inamay, мечтите ни подаряват криле
цитирай
2. inamay - martiniki
30.01.2009 20:45
Очаквам да ме посетят под купола за край на моя дом не само птици, Марта...
цитирай
3. compassion - вратата ти е винаги отворена
30.01.2009 22:31
само за летящите хора?
цитирай
4. iliada - Калина !!!
30.01.2009 23:13
Има нещо познато в тази къща! Дали не се заблуждавам или тя прилича ня някоя друга!:)
Много ми хареса!:)
Поздрави и прегръдки!:)))
цитирай
5. inamay - compassion
30.01.2009 23:42
Отдавна не живея в стаите си след антрето... студено е, пясъкът дори замръзва зиме... от толкова ръжда вратата откъм пътя зее, но няма кой да влезе. Неприветливо на външен вид е, макар да свети в коридора и навътре... Летящи хора няма. Има хора, които обличат мечти... Мечтите са като балони... Мечтите са балончетата въздух между перата на готовите за полет... На покривите кацат гълъби... искри от паднали звезди... и литнали въздишки на поети... Обичам всички... Защото обичам да мечтая...
цитирай
6. inamay - iliada
30.01.2009 23:53
Архитектурен стил "романтика" започва да се среща често, Илианка... единствено променя стиловата си добавка... ту е баРОКОКО, ту е артДЕКО, ту ГОТИеКоко... Изкуството търпи развитие, върху познатото наслагва холограми от проекции на сенки... изкуствено възпроизвежда свои копия, копирайки матрица...
Лека да ти е нощта, приятелче!
цитирай
7. compassion - Лесно е да обичаш всички
31.01.2009 00:09
неангажиращо е; не трябва да им четеш постингите и да им пишеш коментари; не трябва да им звъниш за рожденния ден или да им купуваш цветя; не трябва да слушаш, когато крещят от ярост, нито когато плачат от болка; не трябва да им правиш топла супа или да им носиш лекарството с чаша вода....нищо не трябва....само си мечтаеш.
цитирай
8. inamay - compassion
31.01.2009 00:47
Не съм поет, за да ме разбират хората. Писач съм някакъв на спонтанно възникнали свои думи. Често не разбирам мислите на хората в разказите, стиховете им... Минават дни на търсене, докато нещо схвана. Не мога да се изразявам без да съм разбрала... Разбирам, че държа в ръка усмивка-маска, но никога не пиша думите под маска... Мечтател съм, наивен чак до смях у хората. Но никому не преча, както си мечтая...
цитирай
9. martiniki - разбира се, ина,
31.01.2009 09:49
мечтите трябва да са широооки и висоооки, за да расте човек в тях на воля...нека се смеят, а ти извисявай ръст :)
цитирай
10. inamay - martiniki
31.01.2009 10:48
Все повече строят наоколо... остана място, колкото за стъпване в основите... та затова расте нагоре, към небето, моя дом...
Не съм пораснала все още, Марта... а толкова е трудно да живееш сред гиганти... прехващат думите на приказките... прибавят ги за лукс към своята храна... вик на суета... храна с духовна Пиета...
Домът, моята мечта, нагоре си градя... да кацат върху дланите ми думите на приказки...
цитирай
11. elineli - Ех,че къща Точице !
31.01.2009 12:04
Няма да ми е трудно да я открия.Чуваш ли,туп,туп стъпките ми слизат от небето към теб .И аз харесвам виното от лято :)))
цитирай
12. compassion - Мила Калина,
31.01.2009 12:16
Чувствам защита и неприятелски нотки....
аз не те нападам мила... и защо ли бих?
Знаеш колко искам да ти помогна...подавам ти ръка през пространството; може да съм изпратена в живота ти...нищо не е случайно. Не отблъсквай, а приемай с благодарност всичко (даже критиката, (ако чувстваш такава). Не е въпроса, че пречиш (като си мечтаеш)...важното е да помагаш. Първо на себе си, а после и на другите. Ти си толкова богата, защо завиждаш за трохите на другите? И не отричай, а се замисли. Аз те виждам щастлива, когато се отърсиш от това. Не знам защо вече не ме разбираш...има нещо ... Кажи го (може и в лични).
цитирай
13. gothic - Все едно видях къщата. . . Благодаря ...
31.01.2009 12:17
Все едно видях къщата...Благодаря ти!!!
цитирай
14. inamay - elineli
31.01.2009 12:57
Познах ти стъпките, слухът ми долови от морско синьо и от къдравите трели на зелените шишарки, които в твоите ръце ухаят още на гора от склон над Котел... Най-специалните ми гости, които ветропоказателят над купола познава по полъха след тях на лято и се завърта на крака си три пъти, дарявам с копчета за нощни шапки, с които се танцува в сънищата под звездите... За теб избирам цвят - черешово...
До лято, някое, там някъде, EL...
цитирай
15. inamay - compassion
31.01.2009 14:05
Ако някой, докато чете моето написано, има усещането, че между това, което виждат неговите му очи и думичката помощ стои знак за равенство, добре ще е за него, добре ще е и за мен... Но аз не чувствам по себе си пръските на специална святост свише, не се усещам със светлина на ореол около главата... не различавам виковете за помощ от обичайните клаксони, с които си служат ядосани, изнервени шсфори от коли.
Ако срещна паднал, кален и окъсан някой, ще му подам ръка, дори да е пропилият последната стотинка на семейството... ще се изцапам, но ще е с кал, а и човекът ще ме е докосвал.
Ако помоли някой да му дам от шепата храна за моето дете, ще дам частта, която да е по-голямата... защото знам, че моето е яло вчера, а търсещият залък може вече с дни да си не спомня що е то това храна.
Ако някой е загубил мярката, по която се равнят от мислите мечти, ще спра и ще му нарисувам слънце, с връвчица от лъчи, за да го следва...
Но мога да раздавам на хората, видели в мене моя дом, които спират, и надникват, и искат да присядат...
Не търся благодарност, но получавам винаги неблагодарност. Това ме огорчава... но не се равни със завист и трохи внимание.
Ранима ще остана и все повече незрима, ще ме затваря върху покрива на моя дом разпръсналото се всезнание, ще скрива цветовете на небето, които то си ги поръчва за пореден ден в картина. Но с маска няма как да я рисувам...
цитирай
16. inamay - gothic
31.01.2009 14:11
Пропуснала съм някои детайли и се страхувах, че без тях едва ли някой ще си представи, докато чете, че вижда къща... но, радва ме, че си успял...
Благодаря ти, gothic!
цитирай
17. compassion - Но защо мило,
31.01.2009 21:29
защо избираш да си все повече незрима и с маска? Защо се огорчаваш от неблагодарността? Нали знаеш, че това е най-човешкото отношение към сина на Бога, та камо ли към сина човешки. Не тъгувай, моля те! Знам, че на теб ти звучи много книжно, което ще кажа, но защо просто не пробваш...нищо не губиш. Казвам ти, че щастието е въпрос на решение, на интерпретация. каквото и да се случи, ти решаваш да си щастлива. Усмихвай се. Познавам хора, осакатени, обезобразени, загубили близките си, имотите си и пак се усмихват и продължават да живеят пълноценно (доколкото им позволяват условията) А доколко им позволяват ще ти дам само два примера от мойто село, където живея сега: Един старец на около 75 години, сляп (не знам дали винаги е бил сляп) идва във фитнес залата всяка седмица в понеделник и инструктора само му настройва апаратите и така цял час той тренира с усмивка на лицето си. Във четвъртък ходя на басейн и там срещам винаги едно момиче, което идва около 18 часа (тя е на около 20 години и е без десен крак от коляното надолу). Има протеза, от която изобщо не се притеснява. Много е мила и жизнерадостна, говори с други младежи, като че ли не е саката и те не се притесняват да питат за крака й, а аз съм я виждала отстрани да обяснява как се е случило и да си маха протезата и да обяснява как я слага и как й е удобна. А ти Ина си жива, здрава, права, хубава, умна, чувствителна, талантлива и нежна.... Защо сама се отказваш от щастието?
цитирай
18. анонимен - stormbringer
31.01.2009 21:43
Здравей,Калинче!Това си ти и твоята лирична проза.Няма нужда от коментар,защото е прекрасна.Всичко оживява в картините,разтваряш се в живота,а той в теб и то така,както само ти можеш.Зная,че твоето въображение е един необятен свят,Вселена,и е удоволствие да се потопя в него и аз ти благодаря,че ми даваш възможност да съм съпричастен към всичко онова,което твоите думи изграждат.Не съм изненадан,че покривът е твоят вход и изход,защото погледът ти е винаги вперен нагоре към божественото и небето,което граничи със свободата и неизвестното, а виното,то разпалва въображението,удивлявам се и на хармонията ти със света,защото той е твоята къща.
цитирай
19. inamay - compassion
31.01.2009 22:31
Аз не избирам, аз разбирам, че съм незрима за повечето хора... през мен минават, покрай мен, не предизвиквам нищо, нищо съм за тях... Кому да дам усмивка? Тям?! А няколкото ми приятели я имат... Но вън, сред обществото, не мога да вървя все тъй, усмихната, тук лудите единствено така вървят, защото са си само в този техен свят, където други няма... другите, са в обществото и бавно са убили в тях човешкото.
Не се отказвам аз от щастието... вратата е отворена... и тази откъм улицата, и тази откъм входа на небето... Защо не влиза никой? Домът ми, аз, е странен, малко накривен, но светъл, пъстър, китарата романс реди, душата ми рисува липсващите в речниците подходящи думи за ежедневен цвят... Ще кажеш, слез, при другите иди... Отивам, но в повечето случаи, където мина и след мен замлъкват... Единствено да се усмихвам ли? И да мълча, а другите да казват свои думи... а аз да се усмихвам тъй и да им кимам одобряващо и ободряващо... клакьор в гора с глухари в размножителния период...
Вратата ми не се заключва, прозорците в очите ми отварят пъстрите поляни с цвят, духът ми гледа и с мен върви изправен... но е гладен... от липсващо присъствие е гладен... усмихнато и тъжно аз го заявявам.
цитирай
20. inamay - анонимен - stormbringer
31.01.2009 23:21
Аз съм, Мите... а от думите ти ме полазват две-три капки по обратното на моите клепачи... и в края на окото пари топло... Охлаждам в лед парливи глътки и пак поглеждам към небето, единствено което ми изслушва погледа и изсушава мислите ми от подгизналата от мъгла душа... Разхвърляно ми е до непотребност в хаос.... учудено и неразбиращо в отпуснатите мисли на ръцете се събират капките въпроси.... Чии са думите и употребата им нечий личен приоритет ли е? Вярно, вземала съм някои за мярка и от Вазов, и от Питагор, и се личат в стените ми, но ги показвам с гордост, че живи са и днес, че стават още за градеж... Но някой, в думите видял да пише "свои" и най-сърдито те наказва, като ги дърпа от строежа... Тъжно и последствено... почти като посредствено, нали, приятелю... всехорско... Ще седнеш ли до мене с твоя мисъл, да си налеем виното от лято и да си поговорим през звездите, Мите?! Благодаря! Да помълчим, че в утре да намеря ноти... романсът ми неписан чака край, за да започне постановката...
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: inamay
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1093152
Постинги: 541
Коментари: 4142
Гласове: 20076
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031