Увлечени във времето,
когато се изпълва в синьо,
надиплени листа от есен
се връзваха зад тази нощ
като прострени дрехи.
Зад планината, над която
мълчеше още сянката на лято,
надничаше, отместил поглед
връз темето на билото,
на този ден небето
в похлупак от сиво.
През оголелите му
мигли от дървета
пропукваше едва
скулптурата на времето
в ръка със факела на слънце.
И оживяваха спиралите,
задвижваха в стрелките
механизмите
по сламката на нашия живот,
покълнала в земята,
преминала през празното,
което населяваме
и спряла да подиша горе,
по-високо,
в разпънатия мях от облаци…
Разказах своя сън.
Навън прилича да е същото.
Събличам топлата невяра
и си обличам вярата,
с която ще държа по-здраво
сламката и днес…