В окото на небето

ръце са начертали

в сън съзвездия.

По роклята

на синята галактика

блестят приканващо

усмивки на звезди,

заплели се завъртащо

из свойте орбити,

танцуват мислите си,

кукли, с разперени ръце,

с повтарящи движения

до пълното си разпознаване.

Звездите са безумно шумни,

когато разговарят със очите си,

взривяват се на хиляди,

безкрайно смешни,

игриви стъкълца,

и всяко отразява синкавата нощ,

облякла ролята на Арлекин,

от плачещата му страна...

Рисуваните сълзи

са парещи капчуци светлина,

замръзнала в дъха

от безразличие на бялата луна,

преминала по-близо

до огледалото на езеро

да види свойто отражение,

но не открила  

в него цветовете си...

А цветовете

нощем нямат мярка

и тях ги определя

всеки път

подредбата в дъгата.

Дъгата отразява

паметта на дъждовете,
а дъждовете са наградата,
на капките,
кристали вяра на водата,
че за надеждата
да се преселят
в необята на пространството,
ще се издигнат
в цветовете на прозрачното,
по стълбицата от ефирност

към небето
да си разтворят парата
пред дверите
на облачното царство.

Луната трудно вярва в приказки,

тъй както и порасналите хора.

След сутрешния залез,
Луната изгрява в нощното небе
и ни разказва приказки за възрастни,
но ние си оставаме деца

А твоите са особено красиви...
Изящни и ефирни...
Танцуват мислите ми...и усмихваш ме...:)
Инка, фея си...вълшебница!...

Кому ли сме потребни,
такива избледняващо-изчезващи,
като луната,
щом й свърши сянката,
отстъпваща, изтляла,
изгубила си вярата на светлината,
без тъмнината на тъгата
от отминалата нощ?...

И аз вярвам, но защо ли от това не ми олеква?!
Благодаря ти, Ася!