Опитвам се

да преоткривам цветове…

но те едва ме следват,

защото вече съм отпила

от тъжното ноктюрно в до минор

и белите клавиши под ръцете

плачат…

в забравения от праха на звуци танц.

Пресечни точки…

по сцената от кръгове,

описвани от роклите на сините прожектори…

обличали онези стъпки,

в края на последното обличане

за представление.

Изправя се от ъгъла… мечтание..

Забрави ли те някой тук,

та си такова бяло?

Ти, нежност в цвят усмивка на магнолия

върху камеята на лунен камък,

сълза в обточена кутия празно…

ще те изсипя да избягаш…

Не знаеш как?

Навън е толкова само

и повече от ъгъла,

където имаше поне два бряга…

от стени?...

Не бой се…

а върви…

по шепота на вятъра,

от който си избягало преди,

след сянката си, дето литна…

не я оставяй да се слее

с безплътното лице

на мъртвата луна…

разлей крилете си от звуци

из цялото небе…

да пие всеки твоя дъх

когато е изгубил своето мечтание…

Все едно слушам "Мечтание" на Шуман!

Шуман е, krotalka, но не е мечтание... Едно от моите любими ноктюрни съм описала...
Благодаря ти, мила! Спокойна вечер!

Не успях на преоткрия цветовете... ще трябва да потърся още малко...

Страхотно е!!!!!!!!!!!!!

Понякога изгубвам думите,
по пътя някъде,
от края си на мисълта,
до тяхното излитане
от началото на устните...
Да съм по-скоро пойна птица,
да съм цигулка
със свободни струни
и под пръстите на вятъра
да се възраждат думи,
с които да говоря
и да разказвам
колко искам да говоря
и да обичам с думите си хората...
и да звучи със тях мелодия,
каквато струните на мисълта
рисуват в звуците на думите,
когато още са неизречени...

Благодаря ти, Дима!

се отразяват всичките нюанси на душата ти.
Защото бялото събира всички цветове в едно,
получава се най-красивата мелодия
погалваща душата...

От всички цветове
в мелодия
от прелетяло бяло
и подредени
струни на пиано,
събуждам унеса
по отлетяло
и кратка мисъл
за едно начало...
душата дълго
беше чакала...
Спокойна, лека, ефирно бяла вечер, feq! :)