Отиваше си. Той. Оттук.
Протритата душа
разголено просветваше
местата си,
в които искаше да задържи
от всичкото,
което липсваше в едното му,
за да запълни времето на егото.
Оставаше. Тя. Тук.
Поредната му

завоювана наситеност.
През кървавата диря
на сърцето си
отдаваше живот...

в земята...
Проникваше в разломите ерозия
със своите последни клетки,
а себе си захвърляше
в отворената паст на времето,
оставило следи от хищността си
в тялото на вятъра.
Удавената тежест
се освобождаваше

и в лекотата на отвъдното
от този свят разтваряше
на мисълта крилото в облак.
През ледените върхове,
под изкривена граница,
проблясваше основата на кръг.
Оттук, след тук,
той пак ще срещне
следващата тя,
в оковите прикритост,
зад правата на друга граница,
до омагьосващата

всеки кръг заблуда,
че някога ще може да се спре...

Заблуда ли е, че нещо или някой може да се промени... И безсилието, че пак ще се повтори!?
Размисли ме... и много ми хареса!
Лека нощ :)

Все още не зная, мила Тина. Разбирам, че след край, започва новото желание, а то се ражда в същия човек…Ще ми се да разгадая същността на хората, които срещам. Науката ни е създала за това шаблони, мерки, знам… Вземаш, да речем, човека и го слагаш в тази… не, не пасва, много е широко около него, хлопа. Да видим тук… и тук не става, главата му навън остава. Някъде може и да се посъбере да влезе, но все в някое по-скрито от погледите място, тъй и ще остане празно или ще му виси отвън… косата… Ще ми се… опитвам се по своему.
Лек ден, Тина! :)

Стих който те кара да се замислиш !Наистина може ли някой точно да прецени същността на даден човек и колко близка ще е тази преценка до действителната!:)
Благодаря ти !

Привет, Илианка!
Всеки човек е един свят. Все още не сме опознали всичко, което съществува, толкова малка част успяваме да срещнем в този си живот, а как ли бихме могли да опознаем толкова много светове на хора. Но веднъж дала ни се възможност да сме близо до някого, хубаво е да опознаем предоставеният ни от него свят... От мястото, където преминаваме или стоим наблизо, ние виждаме от очертанията, част от онова, което се показва зад вратата на душата му, а може би и в сърцето да надзърнем, ако ни покани там да влезем, но всичкото, което ще сме видели е с информацията на нашите очи... неговата действителност със сигурност е по-друга. И все пак... колкото повече видиш, толкова твоя свят става по-широк... не казвам по-богат, защото може и да те ограбят...
Благодаря и аз и хубав ден!

Живота е кръговрат.
Всичко се променя,
затова е трудно познаваемо.
Мисля, че всички ние правим едни и същи неща, но важно е как. Например:
Всеки гради, но за какво: да събира или да разделя; пали огън, но за какво: да топли или да изгаря; търси другар, но за какво: да го използва или да го дари; избира пътя си, но за какво: да проправя път за двама (за другите) или да стигне бързо върха, от където да властва....можеш да продължиш ... но пак мисля...за какво (мотивацията е важна). Ако е от любов и с любов към другия, тогава е в хармония със самия живот, а ако е егоистично е разрушително за самия човек на първо място, а после и за другите. Калина, дерзай, когато любовта влезе в сърцето ти (опразни го от всичко друго). Такива думи някои наричат клишета и не се замислят. Въпрос на интерпретация и на приоритети.

Душата е безсмъртна,нищо и никой не може да спре божествеността,защото душата е божественото в нас,но се заблуждаваме,че със смъртта настъпва края.Всъщност краят е началото и след като остане последната завоювана наситеност идва нова и така в един безкраен кръговрат.Разкриваш един свят,до който дори Яворов не е успял да се докосне,света отвъд и аз много добре разбирам всичко,защото и на мен тази проблематика не ми е чужда.Смея да твърдя,че товна е най-хубавата ти творба!!!

Ще си послужа с препратка към постинг:
http://marcusjunius.blog.bg/?page=3
"Текст с мръсни думи и клишета") на marсusjunius. Това беше по повод на репликата за клишетата. Аз мисля като Марк.
Когато пиша стих, заставам отстрани, това съм аз, но не съвсем, излизам си от тялото и наблюдавам: това, което е останало от мен какви ги върши... пак то, като се вслушва в музиката и ми я предава... когато е застанало пред картина на художник, като се опитва да я изживее с думи и ми ги диктува... като седи и наблюдава цветовете на небето сутрин, как се променят в погледа движенията на пушека или подскащо врабче, кучето, докато чака своя хляб... Записвам, аз само записвам... мисленето идва после, когато прочета написаното. И хубаво е, ако всеки види своята картина, свое състояние, ако това, което е прочел го отведе по асоциация в негова мисъл за съвсем друго нещо.

Отвъд, преди да дойде пак като душа на някого. Къде стои, лети, кой съхранява този дъх, дордето се всели отново, за да съживява тяло, от което после ще живеят клетките земя?!...
Поздрав, Мите! Опитвам се да разсъждавам върху такива въпроси и тъй да разширявам мен за ежедневните неволи, за които не стига мястото, за да са все с мен…