Приседнало е вън,

до счупения зъб
на тротоара,

белязано, безполово,

очаква нечий ствол,

човешки, с поглед,

от който, ако  може
да прочете поне,

че някой му се сърди.

Дъхът на зима

се е свил в комина

под вятъра от юг.

От сивото си облаците

спускат водорасли

по избелелите опашки

на преминалите самолети,

а слънцето брои

минутите си

под водата на небето...

... едно, две, три...

скоро ще се появи,

а аз притискам
под обувките си сянката

и съм до кучето,

очакаме в очите си

да се отвори портата

от двора на зората,

а после да нарамим сенките

и да преминем пътя...

където всеки има работа...

... четири, пет шест...

лъч пропълзя 
из избеляло рижата,

омърляна с пръстта 
на тази нощ,
бодлива козина.

Прошаваха студено капки

и от гърба търкулнаха тела
да отбележат тротоара...

Следите винаги са мокри,
пропити са от теб, оставят дъх,
ако премине близо друг
да те намери...

Денят излезе върху своя път.

Не ти се сърдя, куче...

И аз съм като теб,

но кой ли знае...

А ти нали не ми се сърдиш?

Май всичките сме кучета...На крайния квартал и в кучешкия ни живот звучи блус,музиката,родена в калта и от калта.Лепкавата,онази,от която не можеш да се отърсиш цял живот,която залепва като напалма.Какви сенки да нарамваме,ние самите сме сенки,силуети...Как си го казала само!!!Страхотна си!!!

Невероятно силен стих... Картина от смесени чувства!

"очакаме в очите си

да се отвори портата

от двора на зората..."

Така очаквам от всеки ден да ми прости, преживяната в лутане нощ...

Поздрави! :)

Това, което ми предават стиховете, Мите, се отключва от най-обикновените асоциации, които предизвиква уличното куче, спряло се до мен да се огледа и да пресечем заедно улицата, счупения от колите тротоар, небето тази сутрин, което винаги поглеждам първо като стана и присъства в моя ден и на още някого такова... А после мозъкът борави, преработва, прави справки, отчита сигурно известната статистика и изважда точно ежедневието, с всичкото дето го знаем и дето така си съществува, лепкаво, по нас... Издържаме, ще издържим... както кучетата, но може би е по-добре да ни се прояви най-сетне дивото у кучето, вълчото и да си свършим работата сами... Поздрави!

Хубаво е, че откриваш нещичко за себе си в толкова ежедневен стих... то как ли да е, като се кръстосваме постоянно в него с живота. Едва ли аз съм човека, който може да покаже сутрин път, особено след толкова объркана в лутането нощ, но може би естествени неща, като събуждането, раждането на светлината всеки ден, може да помогне да се просветлим и нощем да заспиваме...
Спокойна нощ желая! А зората се пробужда след 7.30 ч. Слънцето изгрява малко след това, не виждам точно, защото гледам на запад, но в погледите на прозорците отсреща се отразява достатъчно... Поглеждай и ти към небето... Изчистващо е...

навестявам те често, ти знаеш... Влече ме към теб усещане за нещо - помощ или мъдрост или сила...
И може би единствено ти и compassion разбирате, че търся... и се нуждая от пречистване... И когато се получи съм спокойна, но за кратко... И отново, вечният въпрос, това ли бе пътя... И избора, който погубва... И упрека, не е ли егоистично щастливо да обичам... Объркано, пораснало хлапе съм аз Калина!
Ще ми простиш, че ти гостувах непоканена...
И вятъра така изчиства, както поглед към небето!

Благодаря ти и спокойна да е тази нощ :)

Въпросите са приоритет на философите, Тина... не ги задава всеки, защото отговорите не тежат, а са наполовина на въпросите и хем си задал въпрос, за да очакваш отговор, хем виждаш част от отговора как ти се подава, но за да разбереш напълно, трябва да напънеш още малко... а може би и да разкъсаш този страх, че ще получиш отговор, но не какъвто ти желаеш... Ех, Тина... И откъде ти хрумна, че при мен си непоканена?! Тук е свободно да се влиза, но както не веднъж съм казвала, нека да е мислещо... Тъй е хубаво, че търсиш... Не знам какво, но аз търся себе си и макар да ми е трудно, и макар да правя това не от скоро, мисля, че напредвам, заедно с увеличаване на грешките. Той, пътят, по който вървиш, кой да каже дали е верния... Познатите, приятелите, които имам, все си вървят и едва ли някой е наясно, че е случил правилния. Кой, всъщност, може да е той? Според кого вървежа ти по пътя се определя като верен?! И верността редим ли я до безпогрешност?! Много ми е сложно понякога... не боравя свободно с понятия. Иначе казано, изборът не погубва, изборът е възможността да се покажеш и да дадеш заявка, че не те е страх да си го защитаваш, защото със самия избор, всеки е решил, но после като се погледне в миг на изтрезняване, отваря ей таквиз очи... това защо така направих? Ами сега, мен кой ще одобри? А трябва ли?
Тина, объркано, пораснало хлапе!... обрънало се другото към него... Дали небе или вятър, все едно... и ти го казваш. И вятъра обичам, но когато се бунтувам... отскоро съм вглъбена. Може да е временно, но пък това са състояния на духа, а моят е в нирваната на вглеждането до откриване... Егоистично е да обичаме, но пък е точно правилното... нали не мислиш, че ще те питам за това какво е его? И кой може да употреби право да упреква обич? Да помолим compassion за помощ в таз последна част... А може би ще я намерим в неин постинг? И да не бързаме все още да упрекваме, най-вече себе си! Хайде, нека да си лягаме! И утре е ден, а пък първо е утрото, което, казват, винаги по-мъдро е от вечерта... Прави са, ама защо ли?! Това ме подсети да ти разкажа друг път... Ще бъде дълго, като приказка...
А сега... написах това още през нощта, но се изгуби нет-а и затова, вместо лека нощ, получаваш…
Добро утро, Тина! Зората вече си открехва портата… Лек ден! :)

сигурна съм, ще намерите. Онези с отпуснатите ръце, дето само чакат, те имат нужда от мен, защото още не са усетили силата си...онази вътрешната, дето всички я имаме.
Поздрав, inamay и tini4! Вие имате право да обичате и да бъдете обичани както всеки друг. В това няма нищо егоистично. То е първата базисна нужда - да бъдеш приет и обичан, която получаваме първо от майките си (бабите си).

Да, Руми, помощта, от която може би имаме нужда е да сме заедно и да си даваме кураж, като поглеждаме дали човекът, нашият добър приятел, върви наблизичко до нас. Ако е изостанал, да поспрем за малко и да го попитаме... проблем ли има, уморен ли е или обувката отляво прави рана. Не е едно и също за всеки, когато гледа пред себе си как другия върви все тъй бодро. Някои имат нужда напредналият да им каже, хайде, по-смело, знам, че можеш... дума, дума само, даже не ръка да подаде... приема те така... усещаш как някой те търси, чака те, подкрепя те... така отвътре силата ти сякаш идва, тъй както изворът се пълни, щом е валяло в планината дъжд...
Слънчев поздрав от Велико Търново и мен! :)

Щастие е, че ви има...
Казаното и от двете ви, ме трогна и дълбоко развълнува с милата и веща истина в него!
И се нуждаех именно от тези топли думи, ей така - за кураж... и не само! Защото... уча се... и старая се да балансирам... и подкрепата ви е помощ и поука!
Благодаря ви! Не мога да определя колко ценя вниманието ви.., безценно е за мен :) И не пресилвам, така го чувствам и разбирам...

Усмихнахте ме... и за дълго! Да, хубаво е... :)

Може би утрото наистина е по-мъдро от вечерта. Може би нощта, в съавторството на съня работи, та да напълни утрото с оптимизъм, тъй свършващ бързо, както и гориво, до вечерта едва достигащ... а после пари жаждата за него. Аз давам думи за подкрепа, а търсят моите очи подкрепа в други... Изгубвам вяра в хората тогава и цялата кънтя от празно. Добре, че ми е жаждата, за сънищата нощем, а сутринта за светло, което всеки ден открива все по нещо, като започнеш от небето, а после като спуснеш покривите, фасадите, отворилите си очите от праха на щорите прозорци и гълъбите, и врабчетата, и котките покрай варелите, и кучето, преспало върху шахтата на топло... Добре, че има и зрънца надежда за доброто в хората... Та затова е, мисля, нуждата от думите, за да ги виждаме до себе си като подкрепа...
И аз благодаря, Тина! Празник е, да се усмихнем! :)

Най-лесния начин е прошката. Дори и нещо да е казано накриво (или възприето така) не се огорчавайте. Аз също пробвам. Интерпретирам го с любов към човека. "Така знае, така прави", казвам си. Как се чувстваш определяш го сам (след като са те ударили). Можеш да си кажеш: "Бях в неподходящото време на неподходящото място с неподходящите хора" или "Благодаря за урока, Господи! Предпази ме навреме от по-голяма грешка." или "Заболя ме, значи още съм жива сред толкоз мъртъвци." и т.н. още много вариянти можем да изберем, защото наистина нашата интерпретация на случващото се е това, което ни прави щастливи или нещастни.
Бъдете щастливи, момичета с нежни сърца!
Изпращам ви усмивки през сълзи... и аз плача, въпреки успешните интерпретации....