На моята най-добра приятелка

„Затворих всичко мое...
Събуждането е стърнище…”

Страхуваш се…

От пренареждане на чужди чувства,
от влизали животи в правите ти улици,
от ретроградно мислене за недоверие,
от правилни кристали страхове,
от стеклите се цифри с грешки,
от незабравените разделени срещи,
от крепостите зад пердетата-решетки,
от правата спирала с форма нула,
от бледите до островърхост тайни
между очакване и недовършване,
от изгреви със невъзможността за слънце,
от пепел на море за зрящи,
от зъзнеща без топлина любов,
от недочакано видяно,
от разграфена сянка в лилаво,
от простотата на вървеж във бяло,
от изгоряла светлина
и празен дим, но зрим,
от кръгла издължена точка,
прозрачна като мисъл на балон,
от недоказаната лема

за изричане на безпогрешност,
от музикален фон на грешност,
от равновесието без система,
от укротяване на изповед,
от спрялото заспиване на нощ,
от питане неотговорено,
от смелостта да си подготвяш
незададени въпроси,
от мястото у теб за точния,
от спомените в разстояния
между това което си
и този, с мярката оттук дотам,
от границата ти, неразделила теб,
за да останеш жива,
от неподвижното движение,
с което свикваш да живееш
без сприхаво-спонтанното,
но експонираното,
подреденото до транс
на медитация,
от знанието за познанието,
прекрачило разумното
и от дълбоката, но скритата симетрия
в различността на двете половини,
от отразения набързо образ
на зародишната думичка за „бъркам”,
и от красивото във сън,
разделяно в шахматните редици разум,
с понятията за летене,
възможно без да си рисувала събуждане

до изгорелите криле от восък.
Нормалното за мен
е всякога различност...
А ти не се страхувай

да приличаш на това, което си