Пътеките се ронят,

падат стъпките,
а времето стои най в края,
и се протяга

да ми подаде ръка...
Косата е посипана със скреж,
а някъде отвътре е сезона лято...
Умората се упоява с дъх,

изпратен от липите,

а времето ще прецъфти

във цветовете,

ще се завърне пак

през пръстите на утро…

Приятен ден, ръми,

а аз едно съм,
почти реално очертание,
човек,
и ме влече натам,

където мисълта ми

очертава длани…
Чудат е този свят...

но спрях да се учудвам,
единствено защото
шум от криле

над себе си дочувам…

от ангели,

оставили следи до бяло...
Реката се изтича,
тъгува в края, храни
въздуха над мен...
за да вали, вали, вали...

И преваля.

Остави тъй леки пътеки,
когато се скри.

В ръцете ми
има от твойте усмивки…

Отмина,

по прилива с тази утопия,

среднощно,
при  шепота, твоя…
Кърпа обгръща моето рамо,
отнякъде глухо се случва

да лазят усетили звуци…

по гърло на песен.
Някой каза:

“Колко много сезони,

разбра ли, изтекоха?”
Жалко, не съм…

но разбирам, че има и нови.