Беше ги забравил. Изглежда вечерта умората била е в повече. Но пак не можеше да е забравил, той никога не забравяше. За нищо. Никога. С това си бе известен. Не можеше, не знаеше забравата какво е, дори когато искаше да се забрави или да си забрави най-вече живота, който водеше. Но някой бе виновен той, за да забрави. Дали не бе луната, която му говореше, докато вървеше по разбития асфалтов път, а после по пряката пътечка, която използваше, когато беше сухо? Смееше се. Тя сякаш се смееше и той познаваше смеха й. Разказваше, че носела от нея поздрави, че образът й се препращал чрез пълното й блеснало лице, докато тя отсреща, подпряна на стъклото, заръчвала, разказвала й, че го помни. Дори дочула как прозорецът си спомнил него… отнесен в своето си, сам и с другите, заслушан в препирнята им, когато веселбата се е сляла с тях… А тя… Тя живееше далече. От месеци, всъщност той знаеше точно от колко, не се бяха виждали – петдесет и четири дни, седем часа и двадесет минути. Двадесет и една, двадесет и две, двадесет и три… така се отброяваха, барабаняха му съзнанието, отчитаха й образа, все по-отчетливо изплуваше, докато най-накрая се събра с този на луната. Тя пак му се изсмя на мислите и все едно му казваше: „Повярва ли, че аз съм тя?!”. После сякаш се изгуби. В пътеката, която беше той, така се помнеше, а се изгуби. Усещаше по себе си лъчи, които бяха и ръце, а пръстите им  - топъл дъх и допира на устните й, когато му прошепваше с очи, че той е неин бог, че се разпръскват утрините им, щом се докосват пак и пак. Тя ту го приласкаваше със светло, ту късаше от дрехите му памет, размахваше като клоните на дърветата косите си, ръцете й се бранеха от него, когато той мълчеше, за да излъже първо себе си. После се свиваше до размерите на кестенчето в джоба му, онова, което той винаги си носеше, което тя му бе оставила за щастие от една разходка по тъмна, нощна, квартална уличка, бе го спасила, от замръзване в онази кална локвичка. Отъркваше си пръстите по кестенчето и все едно лицето й докосваше, недоловимо меко. Откриваше очите, слепоочията, изписаните вежди, топлото на мигли, нослето, малко, приличащо на копче, брадичката и скулите, а устните… устните, ако можеше сега да ги изпие… Прегърнати вървяха в силуети, забравяха, че са поети и жадно се потапяха – тя в неговото тъмно на зеленото, той в нейното зелено с пъстрото, което днес светеше различно, лунно-бляскаво… Какво се беше случило с него в тази нощ? Изглеждаше да бе забравил? Едно разсеяно се чувстваше. Като да спеше още, като да се разхождаше из сън, но всичко си намираше. Чорапите обу, облече ризата, пропусна скъсаното копче и размени останалите копчета, от джоба й се заизсипваха цигари, флашка, забави се с джинсите, не си намираше запалката. Опипа се – той, облечен вече. Значи си е съвсем действителност. Защо така, обаче, нещо няма? Като далечен спомен на забрава. И омая някаква изплува из-под клепачите. Изми от вчера чашата, в която пиеше кафе. Обичаше я. Предразсъдъци, над които често се присмиваше, но винаги от нея пиеше. Кафето беше с вкус, когато я докосваше. От другите - му нагарчаше повече. Пусна газта, сложи джезвето – не се отказваше от старите си навици, пък и вареното в джезве кафе не пречеше на язвата. Запали първата цигара, докато чакаше. Така го пазеше, за да не изкипи. И пак отнякъде дочу забравата. Не го оставяше тази мисъл, че нещо е забравил. Успокои се, рече си, че просто е сънен. След силното кафе ще се завърне целия. Проблясна връх на мисъл, по-тънък от върха на безопасната игла, която винаги стоеше закачена от вътрешната страна на джоба. Намерил я беше на пътя. Беше му скъпа. Единственото нещо, което е намирал като вещ, като материално. Нематериалното срещаше като души на хора. По-често по пътищата, отколкото в сградите. Помисли с върха на тази безопасна като своя мисъл, че може би остарява и затова започва да забравя. Не можеше да е така. Беше им като родова памет да не забравят. Неговата баба, лека й пръст, си отиде на деветдесет и осем, а разказваше на всичките, останали живи в квартала,  как са се раждали (била някога „бабата” на селото, което после се извъдило на град)  и какво си носели бащите им, когато заминавали на фронта през пролетта на 1918-та… Отпиваше на малки, черни, парещи устните, езика и стомаха глътки. Все едно, че отпиваше живот. Изпуши още три цигари. Останаха му две, които си предвиждаше, за да не му е скучен пътя. Облече якето. Посегна за обувките. Не бяха си на мястото. Отвори машинално външната врата – там бяха. Обу ги без да мисли. И го заболя. Ужасна болка се изписа вътре, а после се разля върху лицето, очите я изпуснаха, дъхът за мъничко я задържа, така му беше неочаквано. Бяха измръзнали. Обувките си бе забравил тази нощ отвън. Тръгна, като накуцваше … Спомни си… Нощта, пътеката, луната, клоните… Усмихна се… Не го боляха вече стъпките…

 

 

Ина, когато те чета ,виждам картините който се сменяват една след друга и съм в тях ! БЛАГОДАРЯ ТИ СЪКРОВИЩЕ!
С ОБИЧ ДЖУЛИЯ БЕЛ

Джу, благодаря и аз на теб! И светлина за дните ти! А нощите да са ти топли от любов!
С много обич, Ина.

че има и забрава.
Намерих малко и от себе си в твоя герой.
Светъл и усмихнат ден утре!

Благодаря ти, Руженка! Героят си е истински, защото е сред нас, та затова и ти намираш своя прилика с него... А ако не забравяхме, нямаше как да помним...
На теб също утре слънце и повече усмивки - твоите към хората и техните към теб!