Прозорецът криле разтвори...
Като икона,
в притвора на църква...
И нощният олтар,
смълчано влезе
в голямото око
от тъмнина на ъгъла.
Небе, звезди…
далечни, близки...
неудържими,
в мечти от вятърни криле
притегляни...
Луна, оставила лик-цвете
в средата на река
и кулата на старата камбанария,
почти до входа свела гръб
под плочите
на каменни години.
Мъгла раздипли плащеница.
Кандилото
на запустялото гнездо
с прашец от сребърно миро
изпълни.
Нощта въздъхна глухо.
С ветрец.
Свещиците на кестена
разпали с него.
И с восъка на капките роса,
поднесените дарове от пролетта
покръсти...