Някак необмислено

връвта се скъса.

И закапаха сълзи -

бисерни мъниста,

глинени

и шарени,

и от стъкло дори.

Слизаха по скута.

Изведнъж.

Сякаш, за да не забравят

мисълта,

някога заплитана

в гердана.

На земята името изричаха

и се спираха в пръстта...

Стъпките им

после се изгубваха.

Сред трева,

до камък,

в кал.

За изнизани на път мъниста

няма жал.

Има тишина.

От нощ студена.

Светлина.

От забравен лъч луна.

Топъл шум.

От завой на улица.

И разказана легенда.

Кратка.

От измокрени

и уморени

капки дъжд.

Само те оставят

върху тях следа.

За сън.

И понякога - мечта...

Ярко-кална...

После избледняло-прашна...

За ръка...