Кой казваше, че улиците нямат дом? Когато преповтаря думи на танго акордеон, а уличните лампи се държат с блестящите си мисли в локви... Оглеждат своите мечти по релси и пейките намятат с тъмнина... Отвеждат влаковете в гари, прибират хората от тротоари... Надникват в пощенска кутия, отсъствало писмо да отнесат... Реката следват с тишина на бряг, прегръщат с мост-ръка и дълго в щрихите на парапет с отблясъците мият звезден прах.. Под покрив на трамвайна спирка посягат за чадър, от неочакваните капки дъжд да скрият прашните си стъпки. В стъклата на витрините се вглеждат и чак до сутринта остават там... Приемат сенки на дървета и от шума в листата глъхнат, замълчават... Кой казваше, че улиците нямат дом?

Поетическо предизвикателство. Очарована съм от дълбочината на стиха ...
От думите -не разточителни, но красиви ...и пейките намятат с тъмнина...
Ю.

Много пъти се замислях какво да направя за тези хора, които влизаха тук повече отколкото аз. И реших... те заслужават да намират, че и мен ме има с тях... Благодаря ти, Ю.! :))

Тръгват от някъде и водят до някъде улиците,
и къщи по тях се нареждат гордо под номер.
Понякога тъмни са и страшни изглеждат ни, но
колко щастливо улиците могат двама да сберат,
които после по плажа стъпките оставят и личи
къде мълчали са и сърцата им лудо са били...
Тръгват от някъде и водят до някъде улиците...
Е, може и да нямат дом, но дом на другите дават.

Замисли ме за още едни улици: хората-улици.

Улици, хора, смисъл,
за който си струва
да свиваш
даже и в глуха пресечка,
скрила табела
с ръждясали краища,
с гордост
средата на много години
заела.
Всяка улица нощем
разказва,
стига само да влезеш,
в мисълта,
да пресечеш посоката
на някоя въздишка
или дърветата,
които тя с душата си
отглежда
да дочуеш...
и ще откриеш срещи,
разминали се стъпки
и тайните на хиляди желания...
Тъй тя за всеки миг
от всеки си намира дом.

И ти, ufff, и ти ме замисли... Хората-улици, улиците, които са дом за хора...