В памет...
  В горещо време мислите не стават по-лениви, а в леността на тялото намират най-голямото удобство - да си пробудят думите у нас... В такова време морето впряга всички сили да обуздае лодките, на чайките крилете са върха на толкова мечти, а вятърът се гони в слънчевите блясъци... В такова време един човек жадуваше да бъде сам сред сините стихии, да връзва вятъра с въжета от платната и да е само точка, някоя, от хоризонта…
Не мисля, че смъртта е състояние, което спира смисъла живот, като затваря и последната следа, оставена със сетен дъх, с написана в бележка дума и с крачки привечер по тихите алеи покрай залива, с отправен взор над покривите на града, последвал падаща в безлунна нощ звезда. Не мисля, че отвъд това, което мислим, че остава и над което роним спомени и пръст, не съществува свят, различен от това, което влагаме за смисъл в тази дума. Мисля, че той е нашата неосъзната свобода, която в този свят намираме за непотребна, заради хиляди "ако", заради параграфите в законите, заради инерцията на деня. Мисля, че в този вечен свят живеят най-ярките и смели мисли, които някога сме дръзвали да си отправим, които сме залутвали из себе си, докато, търсейки сме спорили или сме спирали безпомощно до многоточие…
Дали това, което огледалото показва като образ, което възприемаме, защото имаме очи, изгражда образ, който е наистина това, което сме в душите си? Може ли от мислите да се извае образ за очите? И има ли значение какъв е образът от плът, ако духовният е този, който ти допада? Не знам. Но щом замислям себе си с въпроси, значи вярвам, че възможността да е така е по-голяма.
Когато в този свят един ден ни събуди вест, че някой близък образ на душа си е отишъл, изгубваме за миг къде отива нишката на мисълта… Тя спира в точката на хилядите спомени, където къса техните обвивки време и те политат в устрем да достигнат този образ, освободени като него. А после, уютно сгушваме това им състояние в очите, под клепачите - когато ги затворим да виждаме къде са, какво ни казва образът от тях… Когато в този образ са се въплътили мисли, изписвани години в електронните писма, когато си привикнал да не търсиш в тях това, което запечатва снимка, живееш с този образ сякаш си извън света на твоя град, на твоята държава. Има сякаш свобода, от тази, която упорито всеки търси, а тя се среща в свободно състояние у нас, ако сме спрели да я търсим като обяснение…
Бих искала да разпилея думите от тези мисли като прах и всяка мъничка прашинка да е знак за свиден спомен, която да достигне в по-големия, свободен свят до образа на този, когото с очите не познах…

Дните станаха месеци. Скоро втори сезон ще прехвърлят. Така е. За живите. Носим в себе си календар. Тези, които си спомняме, са в безвремие. Те са време, което върви между нас...
Исках този отрязък възпоменание да е тук. За човека, който обичаше да ме чете... точно тук...

"Бих искала да разпилея думите от тези мисли като прах и всяка мъничка прашинка да е знак за свиден спомен, която да достигне в по-големия, свободен свят до образа на този, когото с очите не познах…"
По силни думи от тези едва ли биха се намерили ...

Всичко което ще изрека е излишно! Единственото което е, че ме накара дълбоко да се замисля, защо толкова трудно приемаме смъртта, защо търсим физическата близост и, къде е духовната връзка. Може би, защото тя не е толкова силна, за да изградим оня образ в душите си, който да компенсира (може би не е точната дума) липсата на физическото тяло. Не съм губила близък човек, и ме е страх, въпреки че се опитвам да се подготвям за това, но знам, че не съм готова.
И май все пак писах...!

Мисля, че в този вечен свят живеят най-ярките и смели мисли, които някога сме дръзвали да си отправим....
Бог чете в сърцата ни, и ако има нещо, което не сме дръзнали да изречем, то не умира...най-хубаво е да го изречев тук, и да го чуем отново тук.

Каквото чувстваш е истината жива
дори и ако другите наричат я смърт.
И живее таз душа в тебе на онзи,
чийто образ ти с очите не позна...

"... Приятелю, нали знаеш, мъдростта говори малко, слуша повече. Макар че точно с теб все тъй очаквам да говоря, да се разказвам и да знам, че ти отсреща слушаш. Особено в такива дни... с луна... Не мога да се спра да търся някъде из небесата на далекото да срещна с мислите си теб. Сега се сещам на какво ми приличаш... на мечтата. Тя няма образ, тя е неуловима, тя е с хиляди имена, тя може да те води, тя е тази част от теб, която никога не можеш да си задържиш... всичко е... навсякъде... различност... подтик за търсене навътре в мен..." (13.11.2008 г.)
Не искам да споменавам онази дума липса, защото тя извиква мъгла в очите, а някога обещах, че ще се радвам, дори на сивото, "прекрасен фон за всички цветове"... Искам да предам, че смисълът ни в този свят е да научим уроците, които сме пропуснали в предишните.... И най-важното не е материалното, не е и тялото, а шепата душа, която ни гради, която ни рисува и лицата, с които се представяме пред другите...
Благодаря ти, tota... ninaantonova, не се страхувай, а огледай в себе си онези образи, които носиш, на близките и на приятелите, те са вечните... kundalini, благодаря и на теб, ще те послушам... compassion, назад, в онази дата, която е изписвана на камъка, насреща на рождената, не оставяме човека, а само тялото...

"Може ли от мислите да се извае образ за очите? И има ли значение какъв е образът от плът, ако духовният е този, който ти допада?"

Разбира се че може, inamay! Но този образ тогава няма да е от плът и винаги ще ни допада!...
Тъжно е това което си написала, но пък е толкова богато на истински духовни помисли! Наистина, душевността на човек не може да се опознае с двете ни очи. Ако нямаме вътрешни "очи", очите на сърцето и душата, никога няма да можем да проникнем и видим исттинския, душевния образ на човека до нас...

Според мен, той е почти огледален образ на творецът си, по-точно - на неговия душевен образ. Жалко е, че мнозина се дразнят от сложните душевни образи, но това май го налага не само душевния капацитет, но и ходът на времето, пред който някои капитулират.

Поздравления, Ина!

Благодаря ви, tomich, vmir!