Между моята и твоята вечер има час и онова, което всеки в разликата между часовете мисли. Предава се умората по “как си”, а после я пропускат думите… И може да се диша… Жарта, изпепелила до основи този ден е нажежила до червено облаците с привечер… Луната, склонила своя слух към парка, чака… Там, по горещите алеи, пейките поглеждат към небето… за чаша сън… А вятърът налива песен на щурци, приятен звън от нечия вечеря, две изречения, отнесени към сънищата на Дали… Нощта приготвя първите загадки – рисува ги върху стените, под дърветата и мами хоризонта с краски мрак… Сънят протяга тялото си в твоето, разпъва свой екран върху леглото и подрежда: последните минути работа, изпратените думи през ефир и облегалката на стола в синята ти риза… пролет и цъфнали дървета, вишни…  те ронят цвят…  небето е… притиска го голям и тъмен облак прах… а беше близо до това, което помнят в теб очите… дом между хора преди път и техния уют, разказаните стаи, сватбата на братовчедите, снега от лани и недовършената Коледа в Айдахо… и непознат до вчера свят, познат по състоянието сам, облечено различно…  в съня не се употребява “може би”, особено, когато световете са далечни… Галерията с образи, която всеки си подрежда според настроението, отвори в мен врати. До входа някой е подготвил чаши. Невидимо минават посетителите да разгледат свои образи. Присъстват в тишината от въздишки. Не вярват, че ще се опишат точно в утрешните статии, ако излязат от желанието си да критикуват… Картините ми са изложени навън. Като застанеш до прозорец, ще видиш първата. Ако пътуваш с автобус, ще проследиш с пътуването инсталация… Ако забравиш да се върнеш, погледнеш ли назад, ще срещнеш с поглед пътя… рисувала съм го, когато помнеше… Приятно ситни върху езика ароматна нотка вино и ту разтваря зрялото си лято, ту се загръща в пищна роба и мами само с топлина по тялото за още глътка… След всичките изложби, картините остават да осмислят залата. Продадените недвусмислено тъгуват. Останалите се сбогуват… като в живота… “може би”, но тук е сън… Между моята и твоята вечер има час… След този, всеки е по малко друг… в съня си…

най-трудното нещо е, в един прозаичен текст, да втъчеш адски много поезия... винаги съм се стремял, но никога не съм го постигал. Тук е постигнато, за което получаваш безброй поздравления!

Ако се оставиш на дъха да ти показва, ще видиш колко лесно е!
Благодаря ти, lovehunter!

напомни ми за един мой стих...и тези разстояния,
толкова близки понякога, че не ти се иска
да ги преодолееш.
Благодаря ти!

Описах разстояния, които искам да не съществуват... но времето неумолимо е протегнало снага оттук до пустошта и от пустинята - чак до сега и просто трябва да се свърши, за да няма разстояния... А после... ще започне сигурно някакво друго броене... Винаги между хората има разстояния, дори, когато върху устните си чувстваш дъх. Преодоляването им зависи от желанието...
Поздрав, elpidaa!

винаги!
Физически...или други има ги...
Но понякога, понякога..., макар и рядко са преодолими...зависи колко силен е дъха...!!!

"... зависи колко силен е дъха...!!!"

Колкото мечта, elpidaa :)

да, час разстояние...а може би век...или дори вечност...
случва се...
но пък не е невъзможно да се преодолее...
е, поне в мечтите :))
а може и мечтите да се обърнат в реалност...ако се улучи правилната доза...от концентрата за преодоляване на разстояния:))))
наздраве!
и аз ще си пийна малко от него...дано и аз улуча дозата :))

http://www.youtube.com/watch?v=LK4uZZZ0l_0

Остана и аз да кажа наздраве... отсипах си в чашата за мечти от концентрата, който ти препоръча, basta... Ще пробвам да дозирам всякак... може би ще доживея да успея...

Поздрав! :)

http://www.youtube.com/watch?v=iYzmyh9xSdI&feature=related