Толкова дълго в стаята е тихо. Дори стените не разменят погледи от страх да не прошепнат. Ръцете чакат да прелее въздуха от шепа в шепа и още топъл да заеме формата на ласката, която тази нощ не може да достави (не съществува връзка между правилна посока и неотгатната заблуда)… Дължината на важното за пулса време, стои изправена дори и в мрака, в обем на глинен съд… за колкото не стига, ще се намери в ъглите на стаята… ако не беше този страх от резонанс, би се притулила и между струните, за мек, косите галещ звук под пръстите, изписали взаимност върху снагата на китарата… Прастара пепел сплита нишки в пода. От самобитност битието е развързало криле из залива на дрехите и всяка гънка е вълната от движение на тялото, преди да се закичи с розата на вечерта, поднесъл й прозореца… Няма толкова имена за звуците, приели да оставят жълтото условие на слънцето, за да останат и след залеза из паметта, в камбаната от претопените недра, отдали рудата… Отдавна шепнем с крясъци. Но пътищата ни се губят в пепелите си и малко от останалите шепоти достигат огледалото в очите. Отнесени към тази част, която не дочува, която произвежда звуците, от стигналите до слуха й прави за хълмист релеф на мисъл… от шепотите даже формата на орхидеята се стича… В кристалите от паяжина, като в балони с остриета, сред кактусовите полета живеят птиците, цветята, рибите и облаци, заварили от правилна посока залеза. От любопитството с очи, което издължава кактуса, със слух да ти разчопли кожата и да открие, че твоята душа живее в същото,       облечена е в клетки, наднича мисъл и крещи от всеки връх на своето бодливо самочувствие, за него колко важно е да е докосвал алено обагреното място на изтичане... Препълнени са шепите, не стигат да са дом за още от затопления с пулса въздух и той се свлича по ръба на роклята до подгъва, а после, щом нощта приеме голотата на оставеното тяло, сам ще отплува по течението между нахлуващата тъмнина отвън и тъмнината в коридора, подпряла с края си вратата… след нея ще потърси утре вяра… Свещта примамва алчно с пламъка очи на нощни пеперуди, на сънища, облечени в прозрачни роби, в огнен цвят на лято от хралупите, където драконите пазят светлина за зазоряване, под сенките на пламъци…
Игра. На цветове, преливащи по плоскостите от пресечените гледни точки. На все едно и също нещо… нюансите на порцелан под тъмнина…   

http://www.youtube.com/watch?v=DiOt2BQqMnQ&feature=fvsr

Успешна седмица, Ина! :)

http://www.youtube.com/watch?v=JSqgaHEHVSQ

Добър ден, Воймир!
Хареса ми този homo-разговор :)
(За "нишка" към балета, чийто клип все пак открих, звънях до Финландия... Е, накрая моята си лампичка ми "светна" и се досетих как да го потърся:)

Желая и на теб успешна седмица, Воймир!

Благодаря за музикалния отговор, но първо трябва да помисля по въпроса.:)

Проблем ли? Никак няма... освен отново счупения малък пръст на левия ми крак... хахах... Помислих си, че мога да съм нещо повече от обичайното... май повече се радвам, че все тъй съм си... карък :) Поне не мога да си казвам, че с мен, на мен самата, може да ми бъде скучно... изчаквам тъмнината да заспи отсам вратата и си организирам някоя... игра... на търсене на вяра - познавате я всички, заменяте душевна болка, примерно, с физическа, забравяте за старите терзания и търсите я лек от някой близък, я доктор-ортопед, я нови чехли, дето да ви приберат подутите израстъци... Щом има търсене и вяра има, да?! :)))
Спокойна нощ, Воймир!

:)))

... вижда се :)