Тъгата на глухарчетата по липите… Тя отлетя. Те й оставиха в тревата от разпилените си топчета – трохи за птиците, които късат с полет от душите на фенерите, повторили мечтата си от ехото – да са поне една от песъчинките в рисунка на Екзюпери… Зелена гривна с аметисти се разля върху парчета огледало, лик разделило за гнездо… студените й камъни в зелена мекота от собствено тегло, бездушно, бавно заслепяват, изпиват от ръка, посегнала да ги погали по цвета, дъха. Очите им оглеждат режещите ръбове, описали гнездото. Разчупени лъчи прекъсват в капки кръв, полепват по парчетата на огледалото… Зелени топчета. Тъгата на глухарчетата по липите... Тя отлетя. В гнездото капки кръв ще мътят аметисти.

Глухарчетата
ще станат малки
жълти цветчета...
Аместистите
...ще си останат камъни...
На едните
живота
е кратък,
на другите
вечен.

Глухарчетата
ще тъгуват
догодина пак,
макар и други вече.
От аметистите
ще се измътят
дни за вечност,
но никога
не ще тъгуват...

И тъжничко...

Ще отлетят
и лястовиците,
а с тях и лятото
ще си отиде...
и някой друг...
а аметистите -
те винаги
остават тук...
зелени...
------
Благодаря ти, romanov!
В неделя винаги е тъжно... малко...

в неделя
нещо
си отива...

... в неделя
си отиде
нейното
тъй дълго
Днес...