Тъй често ни се случва предопределеността да прояви високомерие и да изпълни точното, написаното от ръката на съдбата предписание какво е следващото, за което сам ще разбереш като се случи. “Изгубеният рай” в душата ми напираше. Тъй както много често трябва да избирам от достатъчно пораслите си разни мисли, а за това как да избирам нямам никаква идея, тъй и вчера за пореден път непредвидимото се случи. Не знам дали за някого това, което ще предам, прилича на познато, когато нощем хем да спи, хем да е в състояние на творческа напрегнатост, около него да кръжат потоци думи и непонятно как съзнанието да си посочва точните и в същия момент ехидно да напомня, че си в сън, че няма как да се събуди цялата ти маса и да последва словописа… Това са моите съпътстващи кошмари. “Написаното” в такова състояние е най-възможното, на границата със съвършената точност и предава даже невъзможното от всички изживени дни… но е дотолкова коварно мимолетно, че те потриса до онази сила на безсилие, което в теб усилва всепоглъщащата примиреност, че всичко е, за да усетиш, а то - извън това което си да съществува… Един единствен миг, дори и непомислена частичка краткост ме делеше от това - във виртуалното пространство да изпратя миговете от поредното си връщане в изгубеното на онези спомени, които трябва да останат в повече от мен… Едно примигване на електрическата лампа и върху светлата ми страница действително изгубеното в мрака се стовари… Обикновен, непредсказуем, примиренчески настройващ токов удар… най-мигновена, най-дълбока бездна изкопа… Оставих се на мъдростта, която винаги очакваме да ни достави утрото… Когато сутрин даже елфите потриват сънени очички и в миглените люлки тихо се протягат, когато топлите завивки търсят твоите прегръдки, тогава баба идваше да ме повика:”Хайде, мале, време е.” Гласът й беше винаги тъй кротък, мил и не очакваше отричане… единствено възможен беше пътя по посока банята.Как шепите се справяха с водата, а после как и пътя стъпките поглъщаше през слоя прах, до днес не знам. Отнякъде се чуваше да лае куче, а виковете на петли ни съпровождахаехеей, докато чак реката в улея на воденицата пролазваше и с дървеното колело проскърцваше тъй глухо, както жадното ведро на кладенец в полето за случаен пътник в зноен ден на лято… От изток се прокрадва първо сивото. Изтрива тъмнината около  крайпътните дървета. Известно време трябва на пейзажа да изсъхне и после се разстила синевата… Вървим.  Краката безпогрешно следват пътя, докато магьосници ми шепнат всички билки от рецептата, която още щом се прибера в дома в котлето ще сваря и ще раздам на всички възрастни, за да не стават сутрин рано. Дочувам или очите ми са се събудили, но виждам как през пътя се преметна сянка. Бялка. В тревата шушка таралеж и вятъра ли, яребица ли изплаши. Шумът от повея посипа под ръкавите на ризата усещането за царевичак. Голямото, зелено и така безкрайно листно-шумно съскащо море се готвеше да ме погълне. Оставихме до колчето със знаци, че парчето от море е наше съдовете с вода, торбата с храна, но баба как разбра, че сме пристигнали, не знам. Замислям се едва сега (изглежда трябва да живееш дълго все върху земя, за да ти се даде да я познаваш). С торбичката, която ми се метна на врата, в ръката ми се озова и коматче питка… закуската ще е като разсъмне, каза баба... Влязохме. Листата се протягаха нарочно да ми дърпат ризата, а коренчетата, протегнали крачета в съюз с лианите на боба, ме държаха все приведена. Все тъй мълчахме. Полето не обича много шумни хора, че те със своя говор нарушават хармоничното съсредоточаване. Започна да белее даже в ниското. Два бръмбара рогачи поклащаха блестящи гърбове и бавно, и тържествено, с достойнството на слонове, които са поели към пещерите на дедите си за скъпоценна сол, прехвърляха браздите. Отнякъде се заобажда кукувица. По пътя се търкаляше последен сън след колелата на каруца… Мекиците са сладки даже и без мед единствено в полето. Кога ли баба трябва да е станала, та ги закусвам в тази сутрин още топли?!... И пак ни скрива следващия ред. Не изоставам, но забелязвам че в моя се случва да липсват шушулки, а пък торбичката на баба винаги е по-пълна… Над нас разстила жега слънцето. От ризата си искам да избягам, но са я стиснали в ръкавите й здраво копчетата. Знам, съблека ли я, за миг ще ме зарадва с хладината вятър, ала листата ще оставят върху кожата на раменете болката от царевични руни, посипани с парлив прашец да се не заличат дори след къпане… “Бабооо, кога ще свършваме?!” - дочувам се как питам. “Още малко, мале. Като се върнем с още ред.” “Но ще ми обещаеш, че после ще разкажеш пак за прадядо и това, как се завърнал след война и плен, за Езерото, за Калугерица!” – не спирам аз… да искам пак да знам това, което вече знам, но е така уютно да седиш до баба, тя да оправи своята забрадка и с пръсти да опъне вълнената нишка от къделята, а пък вретеното да й припява, докато тя започне тихичко да ти разказва… /Следва/

Не... слагам край, като оставям спомените да разказват с думите на всеки за това, което са оставили у него...

отворила си куфарът на детството.Отвътре бавничко се измъкват ожулени мънички колене,сутрешни гладни усмивки и една бяла тъга....Красиво.:)))

градската ми баба за съжаление беше починала преди да се родя, но най-незабравимия ми детски спомен е когато на 3 годишна възраст се оказах в препълнена градска женска баня в Стара Загора, заведен там от една баба на градския ми дядо. Гледката беше изумителна, и сега ми е пред очите и не мога да отлепя поглед от интересните гледки, въпреки, че непрекъснато получавах суперяки шамари от бабата за да не гледам, но не си спомням никаква болка, а единствено, че шамарите ми завъртаха главата в обратна посока, но и в новата посока се оказваше свръхинтересно...

EL, куфарът, от дълго носене по влакове и гари, по пътища със слънце, с дъжд, освен че избеля, започна да се къса и малките неща, каквито са например всички детски спомени, подадоха кое носле, кое краче, кое ожулено коляно... всичко все в бяло, тъй както ни е чисто детството... Та се поспрях да си преподредя кова, което нося в куфара. Помислих си, че мога да изгладя спомените си в албумените думи и тъй да продължа да нося само тях, нататък в куфара...

явно с цел да допринесат настроение, твоите са описани с майсторска вещина. Аз за съжаление съм от наказаните, градските деца и нямам такива ранни докосвания с друга природа и бит. Затова удоволствието ми да ги съприживея с теб беше огромно. Благодаря ти, Ина!:)

Воймир, изглежда от детството си все такова шило :)
Да не говорим за любовта към непознатото, което всекиго довежда до опити, до желание за по-задълбочено изследване, оттам до интереса към научна дейност... Трябва да си благодарен на тази твоя градска баба, която като добрата фея за тебе е открила най-доброто от науката-живот...

Дааа... Воймир където мине, когато е отворил торбата с настроение, по пътя непременно ще намериш, а може даже да се спънеш: в много продължителен поглед, в пакетче с всякакви бурмички, в гушка тел, в набързо мушната в пазвата книжка, която я е изтървал... е, след нея вече ще го срещнеш... като се връща да си я потърси...
Виши, винаги съм смятала, че в живота ми няма нищо интересно, т.е. той преминава толкова безинтересно, съвсем съм неизвестна и даже мислех, че не помня, защото най-обикновените неща на всекиго се случват и никак не си струва да се помнят. Но се е случвало с мисъл да се връщам в изплувал спомен, като дори да си попитам онова, което го извежда защо ми го е дало, не получавам отговор. И затова реших, щом мога да разгледам предоставените ми парченца от картини, ще се възползвам да ги подредя. Може би те ще образуват онзи ключ, онази част от ръждясалата с времето ключалка, която ще покаже и на мен коя е тази, на която казвам АЗ...

Важно е да получим отговорите, които търсим.Не винаги се получава, но поне усилията ни в тази насока винаги ще дават резултат, колкото и малък да ти се струва.Споделянето е най-малкото, което надявам се да донесе поне удовлетворение от оставените следи. Има кой да ги види, ето ние! Това си ТИ, човек прекрасен и добронамерен, съхранил традиции и обич, времето е безспорния работещ ключ тук, по мое скромно мнение!:)

Благодаря ти, Виши!
Отдавна спрях да се вълнувам от това дали тук, в този блог ще се отбие някой да чете. Тук съм си аз, това умея, това по себе си нося, такива са, обикновени мислите ми, не блестя, защото аз не съм от огледало, не отразявам... аз имам своето, което може би е газениче, свещичка, но свети... Когато в тъмното у мен изгасне мисълта, поради сън и при достатъчно луна или когато някой се надвеси, за да види аз ли съм това, възможно е да го срещне неговото отражение... нали сме хора... все... :)

И аз винаги съм възприемал премеждията си като свръхдосадни и убийствено скучни. Веднъж на село топката влезе в кладенеца и аз без да се замисля, тръгнах след нея да я вадя. Изглеждаше ми лесно като две и две четири. (Не исках да я вадя с кофата, защото при друг подобен инцидент, докато издърпвах кофата, бях изтървал дръжката за навиване на въжето, и след като се беше развъртяла бясно под тежестта на кофата с водата, успя да спре стремителното падане на кофата обратно, благодарение на това, че главата ми се оказа на пътя й, като последва много кръв, огромна цицина, белег и пр.) Та, слизам си аз надолу с опрян гръб в стената и запънати крака в отсрещната, въжето виси услужливо, комфорт и приятна възбуда от приключението, когато за моя огромна досада баба се надвесва отгоре и ме открива където най-малко е искала да бъда. Моментално решавам да я игнорирам и да си продължа приключението надолу ноооо, оооо – чудо невиждано, правя невероятно откритие – баба можела да говори ласкаво, приятно и подкупващо!!! Спрях изумен от неподозираната нова способност на баба, но не ми се прекратяваше неустоимото изкушение да сляза до водата. Накрая тръгнах нагоре, защото (о, небеса!!!) чух баба да ми се моли да изляза от кладенеца и поисках да се уверя, че ушите не ме лъжат. В пълно съответствие с желанието, молбите и ласкавите призиви на баба, най-добросъвестно се изкачих обратно и изскочих от кладенеца, нетърпелив да видя отблизо невероятната бабина метаморфоза. В момента обаче, когато успях да стъпя с два крака върху циментовата ивица около кладенеца, баба ме връхлетя вероломно като ястреб и като започна да ме налага безжалостно, започна да нарежда и рутинните си благословии: “Чумичката да тъ тръшни! У дробецу да тъ устрели! Да уваджейш макаря! Беслеме с беслеме такова!”, а аз се ядосвам, че топката напразно е останала долу, опитвам се да се уверя, че не е отнесена от течение, а баба ми препречва пътя към кладенеца с разперени ръце и крака, и крещи ужасена да ме прогони и май мисли, че ме е впечатлила до степен да искам да се хвърлям в кладенеца, аз се отчайвам, че не можем да се разберем и ми е отнета възможността да хвърля поне един прощален поглед на топката...

Ооо, боже! Защо ли тъй си мислим, че на спомените нишките са прави?! Та те са къдрави от смях, но някога, когато са били реалност и са се случвали начесто и затова били са кратки, не са успявали да порастат, да се развият... Днес тръгнем ли по тях, отвеждат в буря под корито или в полето как наместо някого, когото си решил да търсиш, откриваш як пердах, защото ти се смята в параграф "избягал"...
Благодаря за увлекателното ти навлизане в намерения свят на този мислено "изгубен рай"! Оказва се приятно и реално разтоварващо...
Лека нощ, Воймир!

след като бях живял там почти 3 години.
Лека нощ, Ина!

Добре, че вече вън е нощ, защото ще скъся със сън очакването :)
До утре! Лека!

забелязвам, че много съблогъри се връщат към детските си спомени. Сякаш дедите ни усещат духовната ни безпомощност в нашенско време, и оживяват чрез вашите слова, за да ни дадат подкрепа, която явно винаги са оказвали, независимо, че техния живот не е бил никак лек, също...Хубав ден, стига спахте, пишете, ще поглеждам тук, че има много настроение!;)))

беше почти на самия морски бряг, където живях повече от 2 години и от прозореца си можех да наблюдавам денонощно морето и корабите в него. Не знам библейска ли е била мотивацията, но точно както подхожда на истинско прокуждане от рая, причината беше проклеттата ми любознателност. В интерес на истината, освен любознателност, бях дал и други основания за изгонване, като например се говореше, че съм стрелял с огнестрелно оръжие, изчезвал съм заедно с едно момиченце на име Ани в продължение на часове от очите на всички останали или пък съм нахълтвал в евин плаж начело на тумба момчета, но тези и други пораздути оплаквания от мен нямаха нищо общо с любознателността, заради която накрая ме изгониха от рая.

За да бъде горчивината от изгонването ми пълна, опита ми да удовлетворя любознателността си остана напълно неуспешен, защото така и не успях да видя момичешката анатомия под дрехите, каквато беше целта на попълзновението ми към единственото прозорче на банята, когато ме хванаха преди да съм успял да се добера до него. И както в женската баня, за която споменах в друг коментар по-горе, и там не ми се размина без яки шамари от една желязна лейди, но този път боляха, защото го нямаше упоението от чудните гледки, към които се бях устремил, но така и не успях да открия. Моментално приех възмущението от вероломството си и позорното си прогонване като напълно заслужени, сега съм наясно колко неприятно е да те зяпат навлеци без знанието и съгласието ти, но тогава бях на 10 години, нямах идея, че момиче може да се съблече пред момче, за да удовлетвори любопитството му, и сила много по-силна от срамът и страхът ме движеше към проклетото изкусително прозорче, заради пъпленето ми към което ме изгониха от рая.

Само няколко думи и за евиния плаж, че сега забелязвам колко често гледки на голи жени са предизвиквали обрати в живота ми или поне шамари от най-ранното ми детство. Точно както и преди да бъда вкаран в женската баня на 3 – годишна възраст, така и години по-късно, на морския плаж, нямах ни най-малка представа, че ще се окажа между множество голи жени. Беше в началото на сезона, мястото беше оградено с непрозрачно платнище, а аз като най-информиран от всички момчета, бях вече влизал вътре, но не подозирах, че при следващото ми влизане това оградено място ще се окаже в съвсем друго състояние. И както си бях най-нетърпеливия, само викнах да тичат след мен, но вместо в място за преобуване, нахълтах неочаквано в място пренаселено с голи мадами!

С Ани, за която споменах в началото, не сме се крили специално от останалите, а като приятелчета, веднъж решихме да изминем двамата пеша разстоянието между Варна и курорта “Дружба” (сега – св.св. Константин и Елена). Речено – сторено. И беше повече от незабравимо. Аз тогава аз бях на 8 години, тя – на 9. Това предизвика голямо негодувание срещу двама ни, тя не ме издаде, че идеята е била моя, което ни направи още по-добри приятелчета, но когато ме изгониха за катерене по стената на банята, ме беше срам да я погледна и от тогава не съм я виждал.

Май трябва и за пистолета да кажа малко. Ми нищо особено. Възложиха ми ролята на Левски в театрално представление. Осигуриха ми не само дрехи, ямурлук, пояс, потури, фес, калпак и въстаническа униформа за различните сцени, но и оръжие – кама и револвер. Още на репетициите забелязах, че револвера привлича неописуем интерес, което на представлението напълно се потвърди – цялата зала като един стана на крака, когато извадих револвера от пояса си и го размахах решително в името на Свободата или Смъртта юнашка. Както казах, очаквах този интерес и за да бъде по-незабравим момента, бях подготвен с фишек от остъргани кибритени клечки, натиснах спусъка, това възпроизведе не точно изстрел, а нещо, за което подхожда описанието на Иван Вазов като “звук, излизащ от нецензурния отвор на Боримечката”. Това обаче се оказа предостатъчно, за да ми отнемат незабавно оръжието и да ме принудят следващата година да играя Левски със самоделен картонен пистолет, който предизвикваше само снизходителни усмивки.

Ето как, съвсем неподозирани и случайни обстоятелства се натрупаха в посока различна от желанията ми, и накрая се оказах низвергнат и изгонен от рая. Това ме изпрати в Плевен (по-точно около Плевен), и почти веднага след пристигането ме включиха в театъра и ми възложиха ролята на Крали Марко, имах и страхотна сабя-дамаскиня, с която отрязах главите на “арапите”, които водеха три синджира роби, но в сравнение с лазурния златисто синкав спомен за морския бряг, мястото ми се видя мрачно, потискащо и сравнимо с ада.

Толкова малък, и така палав, пък и любознателен отгоре на това. При тебе явно максимата : бий гъзенце, да не биеш гъзище, не е сработила възпитателно. Аз, за разлика от теб, както споделих съм градско чедо, израсло под строг родителски контрол!С една баба, и тя гражданка, за съжаление ... но имам спомен от нейните сладки грижи и уханни сладкиши, радвах се например на жълтичък кекс, направен с доставени домашни селски яйца, ммммм, обожавах купичката овче кисело мляко, която винаги ме чакаше при нея.Помня аромата на къкрещото кафениче с гъсто кафе, лъжичката бяло сладко в чаша вода...и уюта на нафтовата печка!;)
Такива ми ти неща, дреболии, които днес ме правят доволна да си спомням, приказките и песните й също. Ето една, в нета я има по друг начин, аз я знам така :
Стани, нине, господине,
тебе пеем с глас,
теб вещаем дни честити,
в този весел час.
Отдалече идем
с чиста обич във гърди.
Вест ти носим ний велика
Бог роди се днес...
и т.н.

Хубава тема, Ина, разнежи ме и мен...
Приятен уикенд!:)))

едно или друго, един ден ще напиша и за тях.

Добър вечер, Виши!
Уви, не спах... работех. Почти достигам юбилей, след дни, но толкова да съм работила не помня... никога. Или ще кажете, забравя се. Не знам...
А връщането към родителите на родителите ни, наистина е може би заложеният зов към тях, когато сме достигнали душевната забрава... губим се, започваме да се не виждаме един за друг, а после да не виждаме и себе си... Не знам...
Едва ли всеки би разбрал доколко някому е тежко. Навярно и не си представя що е липса... но по е важно да не липсва дух. Успеем ли да го не предадем, ще доживеем да ни търси и от бъдещето все такъв... когато имат нужда внуците от него...
Усмихната и преспокойна вечер! :)

приятни гастрономични изкушения, защото аз не бях съвсем от хлапетата, които трябва да бъдат зарадвани. Може би, защото беше трудно да бъда зарадван с лакомства, тъй като бях надарен с необичайно голям апетит, който компрометираше и най-голямото кулинарно старание. Не мога да забравя треперещия от ужас глас на баба, когато правеше една честа скръбна констатация: "Беслемето пак изпило меда"...

Привет, Воймир! Дълго още няма да имам думи след коментарите ти... А може би направо да замлъкна... Тук разказвачът сладкодумен се оказа ти, а също и Виши... Може би мястото на тези ваши спомени да е при вас, където ще ги прочетат значително по-голям брой ваши почитатели, приятели.
Благодаря ви!
Виши, Воймир, оставам с уважение!

Не вярвам – скромничиш! И ме изкарваш сладкодумен, а само аз си знам как ми горчи като си спомням гафовете си. Щом обаче на теб ти е харесало, това е едно добро оправадание за написването и едва ли е необходимо да споделям по-нашироко. Поне засега... Благодаря ти!

Не, не скромнича, Воймир... реално стъпила съм на земята.
Опитай да опишеш още някой спомен в своя блог и виж тогава колко ще са твоите читатели... Ще има много да научат за света, ще им е интересно бурното ти детство...
Оттеглям се от своето най-обикновено жонглиране с няколкото думи за миражни спомени.
А ти пиши... Ти винаги имаш какво да кажеш...

Ама не се оттегляй, де!

Не го казах горе, но от малък преглъщам илюзии. Случая с револвера от театъра, за който споменах горе, заради който прекрасния спектакъл беше прекъснат, и направен безинтересен. Ами сливи ли имаха в устите си онези възрастни, да ми кажат повече да не се опитвам да придавам чак такава достоверност на ситуацията, за да не унижават Левски да ходи с книжно подобие на пистолет? Разбирам, че са били задръстени от забрани и страхове да не би някой да вдигне ръка срещу “народната власт”, ама чак до там да стигат в желанието си за контрол над всичко и темерутщината им ми се струват адски тъпи. За евиния плаж – нали не си мислиш, че съм зяпал очарован разчекнатите голи мадами? Обратното – моментално изскочих на заден ход със скоростта на коркова тапа и се развиках на напиращите след мен като луд: “Спрете, там има голи жени!” (а дамите нямаха време дори да помръднат, когато бях отново навън). Глупаво, но кой ли би могъл да се възползва моментално от такъв неочакван сблъсък с най-вълнуващото, което внезапно се явява пред него? А от тук до катеренето по стената на банята, разстоянието е само една идея за компенсиране на “пропуска”, започнал да се трупа още със шамарите в женската баня, за които писах в предишен коментар. Ако не бяха тези шамари, вероятно щях да приема различията между женската и мъжката анатомия като нещо незаслужаващо специално внимание, но след тях нямаше как да не остана с впечатлението, че в това различие се крие нещо мноооого съществено и интересно...
Тъжното за мен е, че в това припряно попечителство и формално отношение към детските възприятия, често се стъпква и любознателността, и мотивацията да опознаеш нещата. На 8 годишна възраст по улиците на Варна за две разходки, от уличните табели си съставих съответствие между кирилицата и латиницата, веднага след което вече можех да чета и пиша на латиница, без някой да ме е карал да я уча, но в контролирания свят няма място за подобни инициативи, а контрола превръща интереса и вдъхновението в досадни рутинни задължения. :(

Не заслужава детското у нас да кичим с думи на тъга, Воймир, вината да разхвърляме по възрастните, когато повечето от тях ги няма... Да примирим обидата от недооценяване на инициативите ни, от скършеното вдъхновение... Все пак така, макар болезнено, сме се завръщали из този свят.

И понеже нерядко виждам в подробности как и защо се прави, понякога почвам да се ядосвам, но вече няма да правя така.

Ако приемаме, че бариерите са край, а не поредна спирка, пред която в мисълта събираме разхвърляните си илюзии, за да им оберем откритите възможности, те ще ни бъркат из зъбчатките на въображението... Ако не мога да замахна тъй свободно, както ми диктува волно ръката и да хвърля мрежата на своето въображение, където искам, поради възпиране от бариера, променям си посоката... все нещо се намира в погледа му да се хване...

омръзнало ми е някой да ми отпуска пресметливо какво да хвана и да се задоволявам с някоя и друга лукаво пробутана хамсийка.

Искам да имам избора да реша какво ще ловя, искам възможността да уловя дори акула, ако ми отърва, искам въможности, в които да си пробвам енергията и упорството, докато не съм ги изгубил съвсем в безрезултатно чакане нещо да се случи от самосебе си...

Ех, Воймир, затова и не обичам да се включвам с коментари... Разбрал си моето "все нещо ще се хване", както искаш, както гледаш в него... Когато хвърля мрежата, изплетена с въображение нанякъде, където искам, където няма още бариерите, които да ми казват "край", аз няма как да знам какво ще уловя... все нещо ще е... може и акула, ако не съм забравила как се ловува...

акула не се лови с "на слука". Трябва си както съответната мрежа, така и необходимата подготовка, която се поддържа непрекъснато.
А това е въпрос на предварително посветени усилия, които остават неоправдани, ако не разбереш навреме, че ти отпускат единствено цаца.

Ей този смисъл го повтарям вече 20 години...

А аз говоря тук за някакво въображение, което няма как да ми го спрат... Оттатък, в неговия свят, не чакам някой да ми пуска цаца, дори акула няма да ловя... едно дърво ще ми ги предостави, а може би ще хвана някоя в пасажа посред облаци... Не съм на този свят, за който ти говориш... той е жесток и зъл... дори и детските ми спомени ще пусне през месомелачка, за да си заприличаме... Ала не е познал... навътре в мен пространството все още е свободно, макар да съм опасана от него с барикади...

Нима не си забелязала, че ако приемаш всичко за чиста монета, скоро ще стигнеш до извода, че всички сме най-милите душички на този свят, особено пък управляващите. Светът е такъв, каквито са хората спрямо нас. А те са такива, каквито ние искаме да са. Имам предвид не на приказки, а на дела... Не твърдя, че го правим непременно нарочно или от корист. Но нали в края ня краищата на това се учим цял живот...

Тъй като приемам всичко с чиста душа, за чиста монета, както казваш ти, си мисля, че така е с всички... Казваш, че светът е такъв, каквито са хората спрямо нас... Тогава би трябвало те да са отворени и чисти, защото аз така ги искам... Има нещо друго в тази теория, Воймир и то е фалш... и маски... На това ли учим себе си, децата си?! Ако е така, достатъчно сме жалки.