Посегна с двете си ръце да се запази от нишката, притегляща в кълбото, с която си отиваха от нейната душа освободените от очертания на светлина безкрайно леки птици... Отворената стая ги погълна. Килимът се стопи, а вятърът замръзна в профила на силует: една жена по тъмно, с рокля в цвят на мъх, скри лик в дъгата на тъга. Едната й ръка   държи кълбо, а другата - придърпва нишка... Тих полъх от въздишка освободи прилепнала завеса. От ъглите избяга тъмнина. Кълба, познавали преди какво е светлина, с полепнал цвят от прах, все още носеха отвътре свои... Но бяха ослепели... Като очите й...

за спомените, навити на кълбета и прибрани в чекмеджето... Винаги скриваме "лик в дъгата на тъга"
Дъгата е и надежда за цвят...

Вечер, когато няма светлина, когато сянката се разполага в много повече - седи на нощ в полите, защото си е отворила очите за душа, ръцете, поради способността да не стоят без работа, посягат да си я намерят... опипват на душата края в нишката и... намотават...
Ех... какво може да направи един токов удар... да ти отнеме написаното, да те изгребе до сухо, да ти напълни очите с гореща влага...
Благодаря ти, tili ! Някой друг път ще си поговорим за надеждата за цвят в дъгата...