По жълтата и изгоряла диря денят на слънцето се свършваше. Последен лъч изтърколи очи сред хризантемите, прегърнали коматче хляб и неизтлялата сълза на свещ. Ръце, от пръст живели, обличаха се в пръст и с краищата на забрадката в земята лягаха. Небето се подпираше по каменните кръстове, с ръце на вятър галеше страните на мраморните им лица, приглаждаше усмивките за сън. Нощта люлееше коси на портата. Забравата се извисяваше в очите на звезди и палеше за помен огъня…
Заупокойна песен
се провикна от камбаната
и дворът опустя ...
Една жена на мъката остави
да й запази стъпките до сутринта.

Хубав стих, Инамей. Да.

Марк, твоята поява за мен е като благодатната сълза на капка дъжд!
Благодаря ти!

желая ти успех

Благодаря ти! Чул те Господ... че да повърви до мен за малко!

"До утре..." Чета и препрочитам стихът ти, пълен с тъга и нежност, и не мога да повярвам, че си разгадала и днешните ми мисли, още от вечерта...

"Една жена на мъката остави
да й запази стъпките до сутринта..."

Здравей, Лу!
Ти сигурно по би могла да обясниш това... Настроени, по мисъл близки, две души се свързват, препредават се през своите сигнали, достигат се и всеки в своя дом, до извод на едно и също стига... общоупотребяемите думи сме си подредили само според своя вкус...
Благодаря ти! Поздрав!

Чета...и препрочитам...
Тъжно...и много красиво!...

Когато ме притисне времето с окървавената ръка на нищета, когато безпросветност иска да затули моя взор, когато и природата в очите ми се свие до отказ да се разтвори, когато и душата изтънява до нишката на мисълта за край на път, тогава влиза тишината, разказва ми за себе си и ме изпълва, за да прогледна пак...
Благодаря ти, Ася!

За мен коментар от Маркъс винаги е щемпел за качество, с малко думи си ни разказала дългата история на пътя й, заупокойната молитва е опрощаваща ... остава си тъгата, но й помага да притихне и да се посрещне утрото в покой и мир...и да се избистри мисълта, окъпваща се в новите лъчи на идващото утро, с надеждата да е по-добро ...красиво е...при теб, благодаря!:)

а после да се разпукне цветето
от болката родено за радост

Здравей, Виши! Все с думи "до скоро", "до утре", "до... някога", залъгваме своята същност... дано да заспи... съдбата да стане по-пъстра в съня ни и утрото мисъл, по-чиста от тъмната с мъката вечер, дано да роди...

Замисляме ли се, защо последният ни дом тъй цветно мъката на близките превръща?!...

то просто дава красотата си и не казва "До утре..." Мисля, че хората са най-големите оптимисти, създадени някога. Те казват винаги "До утре", но някога все пак за всеки от нас утрето няма да дойде. Е, е какво сега? Трябва ли да почерним всичките си дни в мрачно очакване на нашия последен? Отново мислим за едно и също, Калина.... За да напиша разговора на моите героини Аня и Тия мислих много за смъртта, когато знаеш, че тя идва. Невероятно преживяване: уж ти ще умираш, пък като че ли го гледаш на кино и не ти се вярва. Оптимисти са хората...надеждата ги крепи до последния миг.

Наистина е чудно, че и с теб сме писали върху едни и същи размисли, Руми (прибавям в списъка и laurencia). Животът е определен отрязък. Не знам дали за краят му е нужна подготовка, той просто идва в миг и този миг едва ли се разбира в този ни живот... За кратко мисъл в мен минава често, докато жаждата у мен природата и всичко дето може да се види гледа, че има миг един, след който няма вече твоя мисъл, а ти попадаш в мислите на другите, като една въздишка в техен спомен: "Беше...", че всеки миг, от който може да се пие трябва да приемаме, без да държим в ръцете си спирачките във вид на пръчки, с които да възпираме движението на живота, без значение дали на своя или на чуждия... Може би са само мои размислици, Руми, но направих връзка с най-последния за всеки дом, за мъката и за цветята там... Може би нещо в нас неосъзнато ни подтиква да тъжим, но да садим цветя и тъй да продължим да идваме при тези, за които краят е в пръстта, която пък начало дава на живот в цвета...