На Dark

Ръбът на острието реже ходилата ми, до гърлото ми ги разрязва… Глупаво е. Асфалтът най-безчувствено изяжда капачетата на обувките, а после в локвите, докато си почиства зъбите, рисува паяци и водорасли. Дъждът го разсъблече… белеят под обвивката му кости-камъни. Лъчите в тях се счупиха. Небето днес и вчера, даже тази нощ ще ме сънува… Омръзна ми от неразбиране. От седмица стените виждат само мен. Леглото ми не е заспивало, а думите плетат въжета за големите камбани, които ще разклатя, за да оглушея. Кратък звук и ще е сън, без утро. И въздухът ми готви интифада. А искам да допиша онзи стих за пещерата, която е забравила небето и само спомените в сълзите изливат неговия цвят… И трябва да напиша стих за синята любов на лотос, най-червен…. Защото обещах… Но вече няма как да зная... дали е синя още тази й любов. Зародишът за цветове умря. И мога обичта да раждам само в сиво… И приказката за живота на небето е заспала в онзи ред: “Над купола застана слънце. Часовникът отмести позата разсъмване.”. От всеки път остават изречения. Не си намират повече желание и нищо не разказват. Прозорецът отглежда някаква лирическа по нощница. Днес тя вечеря хляб с препържена филия… и малко сол за благозвучие. Несретниците някога са носели щастливи имена. И са заспивали под покрив. А може би са искали луната за любов и са отключили тавана на небето си завинаги… Не хленча. Животът всеки ден изгубва по частица смисъл. И се привежда към земята. От гравитацията е. Защото е олекнал. В един момент… ти няма и да разбереш, че се е свършил. Ще знаят другите. Но ти ще си най-близо до земята. Ще се обменяте…  

Така започва ...неразбирането...и то се случва, мила Ина, а болката е затова, да те източва до сетен дъх и последната частица мисъл си отиде там, откъдето е сътворена...пръст при пръстта отива ...как така...и започва пак неразбирането...
Хубаво е, макар и тъжно!

Само една малка забележчица, ако може: Ние променяме представата си за смисъл:)))

"Животът всеки ден изгубва по частица смисъл. И се привежда към земята. От гравитацията е. Защото е олекнал. В един момент… ти няма и да разбереш, че се е свършил. Ще знаят другите. Но ти ще си най-близо до земята. Ще се обменяте…"

Добър вечер, Виши!
И днес денят отмина. Отвънка беше, а аз - тъй както винаги, в една голяма стая, с прозорци празни за отвън. И хората, които преминават, като тази стая са - навън от себе си не виждат... Обичам слънцето, а що ли толкова старателно придърпвам щорите с отлитащите жерави... те все си тръгват, а никога не си отиват... въпроси не задават и не отговарят... А може би ми дават отговор... размахваш си крилете, докато държат. Животът просто се живее...

Ще дам съгласие, Воймир, защото тук си прав - променяме представата за смисъл... Дори мигът след този коментар ще носи нейни белези...
Добра да ти е вечерта!

Не мислех... никога не мисля, че може би предавам тъжност... Прощавай, tomich, не се научих да отгатвам симптомите, които предвещават "смяната" на състояния... и винаги неподходящо ме издебват с все такива за живота тъжни размисли...
Приготвила се бях да питам за системите, но като знам как често срещам неразбиране, поради лошо (да се чете, многословно) формулиране, се свих. Ще почета, помисля и поразсъждавам първо аз, а после ще попитам :)
Благодаря ти, tomich, че се отби при мен!

Няма причини да се притесняваш от себе си, inamay! Няма значение дали можем да отгатваме симптомите на настроенията - така или иначе, "смяната" им е неизбежна. И тъжните размисли имат донякъде положителен ефект, защото неволно чрез тях откриваме истини, разкриваме причини, правим обобщения...Знаеш ли какво си казва шопът? :"Оти да се косим като че ми мине!" Пустия му шоп, кой казва че бил прост? Не е прост той, не е, а е прагматично мъдър!
Цитирах те, защото тези размисли , макар и тъжни, ми харесаха, защото са верни и подсказват, че животът трябва да се ЖИВЕЕ, а не изживява, за да не олеква. Не е важно дали ще разберем, че е свършил. Важно е да си отидем със спокойна съвест и удовлетворени от свършеното от нас. Така поне аз разбирам екзистенциалността на "тъжното". Може и да не съм прав, знам ли? :)
Ако питаш мене, разбирането на едно питане не зависи дали е многословно или краткословно формулирано. За да се разбере, необходими са две неща: първо, да има логика в питането и второ, този към който е отправено, трябва да разбира от логика. Двете неща са взаимно свързани. Така че, като питаш някого не се притеснявай че ще го питаш с 10 изречения вместо с две, а гледай да е ясно и логично формулирано.
Извинявай за многословния пост, дано е бил "логичен" :)).
Поздрав!

на 12 юни татко почина.
"Животът всеки ден изгубва по частица смисъл... В един момент… ти няма и да разбереш, че се е свършил. Ще знаят другите. Но ти ще си най-близо до земята. Ще се обменяте…"
Той знаеше, че умира и се прости с мен. На другия ден, тъкмо пристигнах в Холандия и сестра ми се обади по телефона, че той е починал.

Завидна е мъдростта на шопа и мисля неговите "изводи" от живота да ги поставя по-наблизо и да се вглеждам често за подкрепа на деня си.
Загръщането с шала от тъга всякога размисля. Не е за гледка на околните една такава визия, но път, по който крачи боса мисълта, ранява стъпалата и винаги оставя по следа.
Много често ме съдят за изливането на излишни думи. За мен такива няма, ако се вгледаш и откриеш крайчето на нишката и по-нататък само следваш... докато стигнеш другия му край и ще си схванал логиката :)
Намирам многословният ти пост логичен... и скоро ще се ползвам от съвета ти...
Хубав ден! Мен работа ме чака...

Имаш съпричастността ми, Руми, в тъгата ти... Случайностите не намират обяснение и затова им стига кроткото приемане... От мен написаното в този ден си беше плод на миг дълбока и необяснима с нищо от момента на живота ми тъга. Отвори се небето ми от мисли и се изля като олекващ дъжд...

Във мен бушуват мисли и нишката им даже не мога да им хвана...Цял океан от трепети в душата ми отвори. Нима човек, когато със деликатна нежност за смъртта говори, е тръгнал да умира? Нима, когато нужда от приказка за нея те надделее и споделиш я, е тъжно...А може би животът, такъв какъвто искаш - да се живее, понякога не заслужава да го описваш тъй нежно, както Нея...А смисълът от туй да се живее, не съществува, не го търси, защото е извън понятията ни за смисъл. И както птичката поставена във клетка, не може да живее и умира, така и всяка наша клетка копнее по всемира...

тъжното е че днес приказките се раждат тъжни....поздрави и много усмивки:))

Написа почти неразбираемото си есе като че ли послание от татко ми изпрати. Аз непрекъснато се молех да ми даде знак за съществуването на отвъдното и за смисъла на този живот тук. "Небето днес и вчера, даже тази нощ ще ме сънува… Кратък звук и ще е сън, без утро... И приказката за живота на небето е заспала... изречения. Не си намират повече желание и нищо не разказват... Животът всеки ден изгубва по частица смисъл. В един момент… ти няма и да разбереш, че се е свършил. Ще знаят другите. Но ти ще си най-близо до земята. Ще се обменяте… " На земята тялото прах ще стане, тук ще си остане. Животът на тялото няма смисъл. Пръст. Безбройните желания за притежания и достигане ще се обезсмислят. Няма пътеки, само сън без утро. На небето никой приказката за земния живот не буди и смисъл в нея никой там не търси. Животът е самата вечност на чистата душа, летяща в светлина през световете.
Ина, моето собствено любимо изречение е, че живота е силен и продължава, за да даде възможност на духа да се усъвършенства (да достигне просветление) и се слее с другите светли души в едно, за да твори живот. То кратко изразява вярата ми в твореца и в божествения дух във всеки човек. Дали татко го потвърди? Продължавам да се ослушвам за знаци. Толкова искам да намеря истината.

Може би викът на клетките у нас кънти, когато ние отеснеем от това, че много питаме… Може би смъртта е и вселената… Може би наистина е смислено да се не питаме, а само да живеем… Но като съществувам от въпроси как от храната да лишавам себе си… И как на нежността си извора й да затуля и да деля на входа на душата си заслужилите мисли да получат дял от незаслужилата този дял умора… Деца са ми и ги обичам, макар да ми е тъжно с тях понякога…

Ако не можем да приемем роклите на тъжната принцеса-приказка и с кърпената дреха - нежността на бал, ако поне веднъж не можем да заплачем подир несретата съдба на някой стар клошар от жал... изгубили сме чувството да слушаме, да раждаме добрия край на приказки...
Поздрави, letisi! Усмивка ти изпращам днес след вчерашното тъжно! :)

Когато ти от път се върнеш, дори по куфара ти има от пътуването думи. От него бързат да излязат в рими ризи, метафорите-колиета, жилетката, поела лек лежерен бриз, носталгия от стаята в хотела, най-тъмно ъгълче по четката за зъби е заела, една за никой нищичко не значеща от магазина сметка, от деколте на блуза – майчина въздишка и в пръстените – срички на “довиждане”… През тях разказваш, бързаш да се върнеш в още топлия от тебе път, а той все повече затваря нишката и пълни в теб тъгата. И те затварят мислите. И в теб отекват думите-затворници. И страховете ти плетат въжетата за оглушаване, да спре отвътре този екнещ тътен. През теб говорят… думите ли? Или отвън без думи теб те вика някой? В миг се отваря бял екран прозрение – над суетата тя стои, вселената, в покоите й гният притежания, а от главите са останали в праха безименните ореоли. И светлината се разтваря в тишина, а тишината тъй трепти от светло, че вече не стоят у теб въпросите какво е вечност…