Застинали от чакането гари и бързали за влака градски пътища, с безкрайно много мисли: в балони, в погледи, заплетени такива из коси, с горчивото кафе в небце полепнали, в едно „обичам” с подпис (не се чете), в пропуснат час при коафьор, в тревогата на майчино сърце и в шумните усмивки на двама влюбени тийнейджъри... По релсите си влака трака-трака, спира, вади от натоварените куфари, прибира други... Да, някои с мечти, а някои си просто кожени и лъскави, с по две лица, в зависимост от тоалета, тук-там обикновени раници, с туристи, с младостта си в тях... Въртят се колелетата, догонват по обиколката минути и още часове. Прехвърлят времето в баир, по равното тъй дълго се оглеждат в букетите от цветове на бяло из блясъка на преспи сняг... Загледаха се в плажа пуст, изписан с пожелания от гларуси... И край. Перон и много шум от колела на куфари, от стъпките на всичките пристигнали съдби... Кондукторът минава през вагоните, с отмерен жест отлепва от седалките, от коридорите, от закачалките забравени или изхвърлени по вече непотребност мисли и си ги слага в папка с надпис: „Пътуване по направлението Тръгване – Пристигане от дата днес”... И я затвори...

Адски много ми хареса!Това е то живота - едно пътуване !Само дето не се знае часа на пристигането като при нередовен влак!Суета и много емоции ,понякога опасни и ненужни мисли и пътуването продължава докато ..........."...я затвори".
Пожелавам ти ,твоето пътуване да е възможно най- дългото и вълнуващо !:)
Топъл зимен ден желая !

Обичам гарите -
в тях има случване.
Суета, движение, припряност,
надежда, вълнение и радост...
преплетени съдби, раздели, път,
съдбовни срещи, кръстопът...
а може би... и новото начало
тъй чакано и на перона спряло?

Всички пътуваме по главния маршрут – живот. Понякога се случва да забрави някой влака и той от скука да си чака пред някой остарял семафор. Понякога върви, лети, защото за първи път пътува, очаква своя свят наоколо да му се случва бързо... Но и в двата случая животът ни е разписанието ... кога ще пристигнем, само той знае... Ще направя така, че да не позволя по цветовете ми ръжда от чакането да пристигна. И ще раздавам, ще рисувам цветове за други влакове, които са на мои близки ...
Поздрав, Илианка!

А аз обичам, Феичка, самия път.
Унасящото тракане на колелата,
пробягващите кръстопитища, реки,
прихлупените къщички в селата,
надутите до пръсване големи сгради
на града, дърветата, които бягат,
забързаният наобратно вятър
и хората, които са се спрели,
за да продължат, като се изкачат
или пък слязат стълбите на влака...

Може да гледаме със завист луксозните коли, самолетите, даже ракетите на милионерите, които могат да си платят погледа върху Земята по-различен, а може и да сме щастливи с полета на мисълта си само. Пътуването е осмислено от пристигането, но къде? Тук ли искахме да стигнем?
Да сме благодарни, че имаме влакове и автобуси, можеше да ходим месеци до свещенния храм за да се поклоним на Боговете и да измолим здраве и живот за децата си... но мила, добре, че вярваме, Бог е навсякъде и вярата в силата на живота - кръговрат ни дава сили да продължим дори когато път вече не виждаме и сме объркани и плачем от болка... Животът ни дава изпитания и така ни дарява с поредната победа.

Харесват ми различни погледи, прочели моя стих и си намерили по него път. От тези погледи аз после вземам направление, за да пътувам другаде или да вляза в храм да се помоля... Най-хубавото в този свят, създаден с мисъл, е дадената й възможност да лети и тъй да гледа него... Толкова, толкова красив е... и съвършен дори в най-дребното бодилче, родено върху дръжката на розата да служи... Тя е красива в нашите очи, дори след болка от убождането на бодилчето, нали?! И се усмихваме...
Поздрав, Руми!

Калинче!Сладурана ,а цветове кросшвш за всички има!:)

Не зная какво те вдъхнови, но е великолепно. Поздрави!

Благодаря, че идваш, Илианка! Особена е нуждата ми от приятелите... още повече! А цветове - при теб от всички има! Лека вечер! :)

Често стиховете ме спохождат, докато слушам музика. Виновникът за този е Yann Tiersen и неговият Le Train в мелодия.
Благодаря ти, Краси!

Хора,шум,суета,като пристигане на дилижанс в американски уестърн,само че тук дилижансът е сменен с влак,но то си е едно и също.И хората навсякъде са едни и същи.Само нашето място къде е в тази шумотевица.Това е екзистенциалният въпрос,чийто отговор човек търси понякога цял живот.За литературата по-важно е да постави проблема,отколкото да даде отговор.

Отговорите са толкова индивидуални, колкото и хората. Винаги може да се намери израз на собственото в отговор, който външно си прилича с отговора на някой друг... дори това да бъде многоточие или тирето, което ще послужи да замести повтарящи се дума или глагол.
Нашето място, Мите, моето, твоето, е да отразим и да покажем, че това, в което съществуваме, забравяме да виждаме, а то ни носи еднакво и отговори, и въпроси, помежду куфарите, помежду мислите, които сме оставили след нас, а с тях е трябвало да разширим за нещо времето, че да съберем и трябвалото отвътре на себе си.