Обърна гръб на чудесата, слушалките, които обещаха с рекламата, 
завършваща апелно: 
„Само днес...” и се загледа в патината на резето. Валеше. Мръкваше. А ъгълът на къщата 
разделяше на две посоки вятъра, поравно 
и за двете си страни, че тъй като вали да чува по-добре как бялото шепти. Изгубват се снежинките из детството на двора. Обърнато корито скрива, премръзнали от мокро лапички на нещо живо. Захвърлените спомени – безопашато конче в пумпал с дръжка и без крак, треперещо брокатено блестят до скупчени дърва за пламък. Притулена, приглушена забрава спотайва своя свят 
в гравюрата на стар сайвант с разкъсано сено от лятото на някога, под зоркото око на покрив, свидливо отброяващ всеки миг залутана 
и уловена от ръката му 
снежинка на минута. Привидна самота таят дървета 
по оголели клони в шапки - плодни пъпки. Очите парят от стопена тишина. В абсента на нощта прокапва ледената сянка на стена
Заравят пръсти в пряспа
лъчи от първи вик на лампа.
А феите на светлината
пързалят роклички 
върху кристалната 
дантелена пързалка...
изписват римите 
на истинските чудеса...

 
 

за дядовата къща
с топлото огнище,
любимата пързалка,
игрите до премала,
детските ни лудории,
с премръзнали ръце и бузи,
и чая с дъх горещ
на мащерка и билков мед...

Благодаря ти, Ина, за връщането в спомена!

Този стих ми напомни с нещо от моето детство!
Стана ми безкрайно близък!Благодаря ти!

Дантелена и лека, феерична си в този стих! Чудесно е за лека нощ... Усещам някакво странно за изказ, парещо (може ли да е) спокойствие!
Благодаря, изпълващо е както винаги при теб :)

Едва ли има някой,
който да забрави тези спомени...
Може би няма да е същото -
огнището го няма,
камината е символа
на топлината днес,
ала пързалката
се прави все така...
с желание и до забрава.
Видоизменя се сайванта...
с гараж... (наистина го мисля)
Дворовете са, колкото човешка длан,
но са земя (макар не точно
в смисъла на Джагаровата).
А дядовците и след сто по сто,
все ще са в следващите спомени.
Не вярвам да забрави някой
що е билков чай и що е мед...
Радвам се, мила Фея, че можем
да си спомняме, защото
сме оставили да имаме какво...

Не зная двор, дори на вила днес, където да не слуша нощем песни от звездите някое дърво, да няма сгушена, доволно малка стаичка, в която зиме спят едно до друго колело, количка ръчна, търнокоп, мотика, няколко кутии с бои и плетен кош... аксесоарите на наши спомени. Дори да гледаш двор от улица, ще се завърнеш в най-желаното чудесно - детството!
Поздрав, приятелче! И лека нощ! :)

Ако усещаш с парене спокойствие, значи това е точното за теб... Има ли значение как е описано като усещане спокойствието?! Днес може да е всякак... за всекиго... А твоето е, както ти си го почувстваш!
Лека нощ, мила tini4! :)

Колко си права !Носим усещане то в себе си!Готово да ни обсеби при първия стих!
Благодаря ти и лека нощ!
Сънувай онзи уют който се е скрил в сърцето ти от детството още!

Когато спомените от детството внезапно нахлуят и се оттеглят в дълбините на съзнанието,няма как да не се появи необходимостта от чудесата и разумът ги отхвърля,емоциите ги викат неистово и това е драмата.Но чудесата съществуват-животът съществува,цялата действителност е чудо,ние самите сме чудо,че сме се появили,а ти пишеш чудесно!!!

Тъгува по утрето на никога
самота в тихо минало на есен.
Танцуват снежинките вече
пеперуди в студа на зимата
през детството мило на вчера.
Прелива благодарност и любов
Полъх от пролетта на винаги.
Топлина от сегато на лятото
днес събирам, сега за да бъда.

Може би даже вече не е и усещане, Илианка, дотолкова е сраснало с нас, че и непреживелия такива мигове разказва на децата си за тях, като присъствал... Не може да не му се вярва, защото той, съпреживял, е вече бил наистина...

Най-хубавият дар, който сме получили, е вярата, която, подплатена с истината на чудото живот и чудото природа, душите храни с ежедневни чудеса, които взема ту от бялата тишина на падащ сняг, ту от капчуците на пролет, ту от луната в щедрата си пълна фаза, от аквареленото синьо-розово небе на снежната, студена утрин, от веселата врява на врабчетата, накацали по дюлята, че видиш ли, напук на всичко тук, животът продължава...
От мен – приятен ден, Митаче!

Самотата винаги тъгува по вчера и по есента, защото с нея нещо свършва.
Самотата винаги тъгува по незапочналото утре, по пролетта, която е начало за всяко коренче на семенце, за всяка пъпчица, за да отвори цвят, листенце… защото иска да е там, но с вчера.
Днес е сега, събраните снежинки мигове, кристалите, които носят спомените ни за времето, в което е било на детството любов, в нас утаяват вчера и примиряват ни очакваното утре, защото тъй е топло на душата с радостта в сега, в студа на заваляла зимна нощ, както на тялото ни в лятото…
Така сме… винаги сме днес и винаги с по малко вчера, мостът свързване с това, което ще покаже утре като станем, за да сме, защото искаме да сме…

най-красивият сезон в детството е зимата, и най-детския си остава сякаш и като се връщаме се натъкваме на себе си - непораснали, с шейничките по снежните улици на детството, с премръзнали носове и блеснали очи

Прекрасно, както винаги.

Но, моля, спрете,
и в ръце се вземете,
утре-то е подредено,
да е след днес,
та мойте ледени висулки,
току виж от неизвестното,
превърнат се в убиващи дрънкулки,
закачам ги сега,
под всяка стряха,
белоскрежни ледени сълзи,
висят от всеки мил капчук,
увиснали във въздух без мечти,
но го красят, на нас напук,
треперещи дори без студ...

Мила deva! Утрешното ми от вчера днес е рошаво, студено, нощта му е оставила голямата луна ей там, на запад в края и бръчка от безсъние, но пък дърветата са рошави и те, от пухчета кристални скреж, а парата от ТЕЦ-а тече като в приказката за златното момиче - смени от сутринта поне пет цвята, оглеждаше слънцето в себе си... Ето че има за какво да срещам утрото, макар душата да гризе тревога... Благодаря ти, че си спирала при мен! Лек ден!

Така е, martiniki... Щом се заспускат паячетата-снежинки и мисълта оплита паяжинката на спомена за ръкавичките с едното пръстче, за дебелия сняг (когато си тъй малък, на теб всичко ти изглежда тъй голямо) и пъртината, която сутрин оставяше тате, когато ме водеше на училище, за зачервените от студ и здраве бузи... Детството на детето в нас ще си остане все такова. Нека!

Тъй както подредим си днес,
тъй ще ни срещне утре-то...
От снежният дебел кожух
прокапват детски спомени
и издължават чистите
кристали на висулките.
Погалени от слънцето порастват,
сълзят, а после пеят
за раздяла с капките,
намерили мечтата си в пръстта,
сърце на семенце любимо да целунат,
и смисъла на други да покажат,
да ги последват в полета надолу,
където ги очаква утре-то
на техния живот...

Музикален поздрав с най-добри пожелания:

http://www.youtube.com/watch?v=u_qGv_gdX8Y

:)

И моят поздрав към теб, Воймир!... Няма връзка с газовата криза... Просто, руски възпитаник съм... А и имам слабост към "ЛЮБЭ"...
http://www.youtube.com/watch?v=XDs3H6_Z27Q
Лека нощ!