Когато поезията си облече червена рокля,
луната слиза в правите дървета,
прегръща се със силует на бор
и върху лист от дъб изписва стих,
а по кората на бреза се издълбава с устни

до несиметричност на гнездо от синя птица.

Нощта оставя свойта сцена
и силуетите от празник
в извитите прегръдки на декори…
В зелените ръце - писма на пролет
и есенна утеха в багрено,
прозрачност люлякова по воали

на зимен лай далеко
и бяла замечтаност от коси на арфа

в кристалната тоналност на стъклото...

Роял е блеснал в тъмен фрак
до алената лента на китарени акорди
и тънкото изящество романтика
от сянката на стол с жена,

прегърнала ръцете си

под кръгли звуци на цигулка -

поезия в старинна гама пламъци,

букет от диви ягоди незабравимост

и чаши приглушена осветеност

в тъгата от цигарен дим,

разляла очертания на птица

до предпочитания за точност

в двойка калии,

били на масата, очаквала поет.

На половината луна по-светлото

пристъпва с профил в края на прозорец.

Не се припомня по пресечка с облак,

но се докосва триизмерно

и следва своята еднаквост в образ на следа.

От роклята е слязъл тънък цвят умора.

Заспиващо разпитва за приспивност на звезда.

През бледа мълчаливост на поезия,

люлеещ стол и котка  

недоизказано завършва

с почти невидима ефирност строфа.

А призори червеното заспива теменужено...

 

Когато ти си спомняш,
нощта разплита къдри
и в дланите си взема
светлината на звезда,
за път през градината
небесна свобода
и синята смълчаност
очертание на лампа.
Препусналата волност
бели мисли
рисува в шал цветя -
отворени очи за радост,
за раменете на момиче
в лятна вечер.
Крои по силуета си
изрязана луна
картината
за рамка от стена
и с пръсти
се завършва в сянка.
От спомените
се дочува шепот.
Два близки свята
се целуват...
Честито Рождество!
Този стих е за теб, скъпа deva!

За нищо, мила! Твоят свят ми е близък и ме отваря за повече да давам! И затова аз ще ти благодаря! Ще се радвам, ако в очите ти сега искрят звезди, с които да си осветява пътя тази нощ! :)))

Честито Рождество,приятелко!
..........
Плениха ме доста изрази от този стих,но любим ми стана "тънък цвят умора"
Винаги ме изненадват чудните ти съчетания!

иреално, свят, който е помечтан и поканен в стиха -
желая ти чудеса, inamay!

Светла Коледа!

Честито Рождество, Луничке!
А аз съм в плен на бялото, което се застила тази сутрин... Сняг исках да вали и да е бяло, чисто на душите в тези дни, в които Рождество е чудо и чудо е доброто, и чудното отваряне на всеки... И заваля... и стана чудно хубаво и тихо! :)))

Скъпа, Марта, макар и иреално е възможно, защото мога, съм си го представила. Красивото в поезията е даването на възможност за освобождаването на възможното... И ми е радостно, че мога да показвам тази нейна красота!
А чудесата... ти си чудо с твоите възможности, които даваш да четем... и чудото приятели, които уж познаваме, а току-виж ни спретнали поредно чудо...
Благодаря ти! Светла Коледа, Мартуша!

Сякаш си нарисувала моята представа за поезията.И аз си я представям като жена,която пее и свири -красива и загадъчна,ефирна и нежна,скоростна и неуловима,волна и витална,митична и метафизична,непозволяваща намеса в делата й,посветена в неведоми истини,до които не всеки може да достигне,защото до тях се достига с интуиция...Прекрасно!!!

Бъди благословена!:)

"Сякаш си нарисувала моята представа за поезията."
Жена и инструмент, и който да е цвят по рокля, откроил извивките на женско тяло, и погледа на майка, докосване с ръка на очертание въздушно до почувстване, ефирна мислена линия на силует, волността на обич, загадъчната нощна сянка в звук... ако продължавам да те следвам, Мите, ще стане още един стих.
Обичам да се потапям в твоите поетични обяснения и те да разпалват неподозирани мои части въображение...
Жив и здрав бъди!
Светла Коледа!

Благодаря, че идваш тук и четеш, Вишничка!!! :)

Този стих е празнично и магнетично нарисуван! Една нощ... Тънък цвят умора - леката ранимост на поетичната душа.. И музиката под звуците на които спокойно спи котка... И надеждата в зазоряване... А поезията в цвят... Вдъхновението ти е прекрасно!
И ти знаеш, че усещам стихът ти, долавям настроенията в него... А невъзможно е да го пресъздам с думи :)
Така ме зарадва в тази снежна тишина!!!
До скоро, мила :)

Само дето тук благоговейно онемявам...

те обичам!

http://www.youtube.com/watch?v=pMzxIC84n1g

Китарата все още рони ноти в ъгъла. Две хармоники са оставили мека топлина като от раковина до ухо. Таванът препредава пулса си на пода, усетил вечерта в импулсите на тарамбуки две. Една солова такава, глинена и мароканска (привет, Илианка:) все още в своя звук опипва силуети... Хей, Тина, навън е бяло, да, но у дома е алено от удоволствие! Животът е едно такова - дишане... И настроение, извадено от стих в нагледност... Няма филм такъв... няма сцена в никой театър... има време за представяне... и то зависи не от времето, а от самите нас... До скоро!!!

Аз тази нощ ще замълча, Воймир... Ще се оставя на надеждата да си открил онзи разказ, който предполагаш, че съм търсила, когато съм си представяла поезия... :)*
Лека нощ!

И те обичам, Петинка!!! И имам нужда от теб, от твоят избор на музика, от твоят поглед с мисли... от душевността, която искам да споделям винаги... Кога ли ще дойде това време да съм наблизо?!
P.S. Подаръците ти за Коледа са тъй перфектни!
Поздрав на децата... и на ametist (тя се покри зад забраните за коментари... жалко!)...

Дори и да можех, мила, да ти изпратя музикален поздрав (а не мога, поради невъзможността, от старостта на моя връстник, компютърът Compaq), бих предпочела да ти дам от своята представа - поздрав за чудесността на Коледа! Не знам къде си, но тази Коледа, която имах, бе голяма, обхващаше от любовта на мама, предаваше се през най-искрената моя обич към това, което съм родила, дъщеря ми, загръщаше любимия ми брат, приятелите, дето бяха другаде, но в мисъл някоя откриваха и мен... Очаквах равността на бяло... дойде на третия рождествен ден... Да са душите ни такива, бели, като сняг и да кървим от обич покрай този цвят... да си докосваме сърцата... когато имаме такива...
С обич, моя Илианка!

За няколко дни бях много далече в един приказен свят и се чувствам изпълнена с красота. Толкова Коледна музика се носеше навсякъде из въздуха и толкова слънчева светлина...., а вечерта парад от светещи фигури и фойерверки... истински празник! Още е пред очите ми в ярки цветове и танци... и деца и възрастни се радваха на вълшебствата. Срещнах много щастливи лица и това ми даде повече вяра, че има добри хора, позитивни и хармонични...

... Радвам се, че можеш от този град, който е всичко за всеки, поискал да е нещо, да предадеш от приказната атмосфера на това, което може да се види, ако на някого се оттдаде възможност за това...
Докато гледахме предоставените от теб фотографии, едно от децата (да, той е на възрастта на моята дъщеря) изрече: "Ако, когато бях по-малък, бях видял това, което днес видях, днес щях да съм още по-луд..." Подкрепям го... макар да съм виждала това, което си заснела, в представите си много по-преди да знам какво е въображение...
Тук, при нас, цветовете създадохме ние... Облякох себе си в сиво, днес... Направиха ми забележка, че е слабо, че нямам никакъв цъфтеж... А аз на себе си бях сложила оранжев шал... Така и никой вкъщи не разбра, че имам своята концепция за свежест... по празник Стефановден, например... То и Стефановците не ми откликнаха на поздрава, но... има ли значение... По-важно е какво си дал... нали, Руми?!

Когато даваш не мисли за отплатата. Ние имаме определени очаквания за какво е редно и прилично и затова се огорчаваме, когато получим друга реакция на очакваното или не получим нищо. Който иска да идва да чете, който не иска, дано да иска по-полезни неща за неговото развитие. Извън блога живота върви и ние всички имаме определени задължения... блога е допълнителното емоционално натоварване, което сами си слагаме на плещите (надявайки се само на позитивни емоции и разтоварване). Но забеляза ли, виртуалния стана огледален на реалния свят...има също и негативна страна.

Когато давам, очите ми са пълни с радостта, която виждам в другите очи и с мислите за моята полезност от дареното, дори заради мига от тази кратка радост. Не давам, за да получавам, макар да чувам многократно: ”дай, за да получиш”… давам, защото имам нуждата да давам. Очаквала съм... но не благодарност, а поздрав само даже… От теб научих много. Да не тая в себе си и капчица обида за несбъдване на моите очаквания. Всеки сам строи класацията полезност и приоритет…
Права си за блога, Руми, за емоциите, за различните представи разтоварване. Няма как да сме толкова различни – едни в реалността, а други щом се скриваме зад никове. И виртуалното пространство разделя, не може да се прескочи и преодолее мисленето в категории “касти”, “групи”, “интереси”… духовното общуване в реалността има дори някакви задръжки, откъм страна на тялото – придвижване, чисто физически срещи, които се налага да одобряваш, да отхвърляш, а в тази сфера, виртуал, освободен от тежестта на естеството, свободно отминаваш всеки “недостоен” за “нивото” ти…

нито в реалния, нито във виртуалния свят. Животът във всичките му форми извиква в мен възхищение, а в човешката си форма понякога ме кара да се срамувам заради човешката неограничена глупост. Но тогава се чувствам длъжна да помогна. Ако не успея (често се случва с глупавите хора) се чувствам още по-щастлива, когато комунисирам с интелигентните. Това ми харесва тук...срещнах само няколко наистина големи глупаци и ги подминах без страх, че ще ги обидя, а от опит знам, че не мога да им помогна. Тук не си длъжен да комунисираш с всички.
Най-съм очарована от обичта, която прелива в мен към вас. Говорихме днес с дъщеря ми за постингите на wonder, защото бях ревнала като малко дете за България и осъзнах, че именно защото сте от България за мен сте толкова специални и ви обгръщам с енергията от натрупаната носталгия, трансформирана като обич към вас.

Затова те обичам! Не съм сигурна, че искам да съм общуващата с глупостта си през глупостта на другите. Не ми се иска да продължа да съм такава глупава. Може би по са прави другите… Но аз желая, избирам си да съм от този род, които са отвсякъде аутсайдери. Аз ще подходя от обратната страна. Аз съм останала в България и защитавам това, което има тя у мен, а не какво оставила е тя у тези, дето са извън… Да, у тях е останала носталгия и онази представа, която си носят от годините, в които са расли в тази страна.
Много неща искам да ти кажа, Руми, но днешния ден отново ме захвърли в самото начало… толкова ли трябва да дадеш, че да не ти остане нищо… Добре, попитах се само. Приех, че най-добре е да нямаме наистина нищо… дори дрехите на гърба ни да са в заем… Така изглежда трябва, щом така се получава…