Когато си на дъното на стъпките,

а цялото небе е хоризонт,

пръстта е с цвят на акварел

но с много и наситено зелено

от стълбове на мак,

учудено разтворили

огромните очи

под алените шапки пурпур.

И чувстваш себе си

наравно малък с всякоя прашинка,

свободна от света на шум,

завързан в пушек на комин

и даже къщичка на охлюв да премине

не виждаш смисъл да извикаш име.

само се разтваряш
във макове
из дим
и небеса
пораснали сме
колкото представите си
за любовта
и за света

Когато си на дъното на стъпките,
Защото вечността-море пред теб е
Не питаш дали пръстта над тебе
В наситено зелено акварелно ще е
С огромните очи дали мака аленее
Дали прашинки, пушеци, комини,
Забелязали са къщичка на охлюв...
Преминаха ли вече всички влакове?

Когато си на дъното на стъпките
Е твърде късно да извикваш име...
Когато не завързваш нищо в света
На много шум, суета и празна слава
Лесно е да полетиш и да простиш
На всички имена, неизвикали те тук
Благодари им за свободата и мира...
Любов е твоята единствена реалност.

Когато си на дъното на стъпките
над теб е всичко, ти си в него,
разтворен в цялото на хоризонта,
запълнил сферата над теб
с пространството на съществуване
и маковете са дърветата,
с които мерим своите представи
и за любов, и за усещането в свят.

На дъното на стъпките
света се приравнява
до прах в пръстта,
до част от нашето начало
на вселена,
начало и на акварела,
и на цвета на мака…

От дъното на стъпките
излизат сградите,
с комините
и с изгорялото на пушеците
от самите нас,
които се разтваряме,
за да изчезнем
в сливане нагоре,
в сферата на свободата
от рамките на къщите,
от рамките на имената,
и от движението без разписание…

По дъното на стъпките -
посипан прах…
дали от пръст,
дали от изгоряло,
дали от песъчинките на времето,
което и без шум обръща половинките
в часовника реалност…
с толкова обич...

На дъното на стъпките
Всички ставаме равни...
Прах в пръстта, това е!
Но така ли е, това ли е?

На дъното на стъпките
Е нашето ново начало.
Благословен да е края,
Свободата ни връщащ!!

От дъното на стъпките
Отблъсквам се нагоре..
За този полет в любов,
болка отново бих пила!

Когато си на дъното на стапките,няма как да се чувстваш значим,колкото прашинка,но ако вятърът духне,може и да стигнеш небето колкото един хоризант.Нали схващаш,трябва ти помощ,опора да се оттласнеш нагоре от дъното.Ако няма опора,ти трябват крила,за да полетиш.При всички положения трябва да разчиташ на някого,който може да ти помогне.Така че да извикаш име има смисъл,зависи чие име.Браво,Калинче!Нивото ти е за завиждане!!!

Когато в краткото си днес,
си приютил онази ясна мисъл
че обичта е истина,
ако присъстваш в нея със душа,
прегръщаш стъпките,
които са довели теб до нея.
Всяка стъпка е дъното,
от което нагоре сме ние.
Всяка стъпка от дъното
ни провежда онази
свобода да се връщаме
все до равното, за да имаме
сила в опората,
дето дава я дъно,
та да има душата ни полети.

Всеки допир в земята е наша упора.
Всяка мисъл за горе – крило е.
Прилегни в топло лято до стъпки,
приравнили тревата в пръстта,
там, събрани прашинки земя,
ароматът на сокове,
твойта слабост в умора
или твойта сила, готова за полет,
равно всички мълчат...
всеки в себе си име изрича,
то живее у всеки... и наричаме
с него земята си, дето дава живота.

не мога да оставя смислен коментар на нещо, в което има толкова загадъчна сила.
И 14-те стиха са заредени с нея, но само мога да го усетя.
И без друго поезията не е само за главата:)))

Това, че си бил тук и си усещал - стига...
Не трябва да го обясняваш...
във всяка твоя буква се чете, че го разбираш... :)))

Ужасно ми хареса ! Благодаря ВИ!

Прегръщам те! :)))