На номер шестдесет и шест
отдавна не живее никой.
В желязната оплетка мрежата
е стегнала вратата на дувара.
Посоката за по-натам

се сочи от стрелка:
„За живите – номерът след!”  
Тук има забрана. Няма промяна.

Стената крие в слой мазилка
неоткрита истина по темата живот.
Възможно е приемане
обратното въртене на земята,
обръщането на луната
с тъмната страна към хората
и разминаването някъде

с астероидите, и връзването
изгрева с опашка на комета...
Защо да няма право за живот

зад плетената дреха на врата?...

Зебло надежда се разтяга

до непотребност в краищата й.
Резето е изсъхнало.
От клончето му яворово, скоро,

ще си направи вятър флейта,

ще си приспива с нея нощите,
ще вика от съня в гнездата,
с щастливите криле на лястовици
да се завърне пролет за живота...

Благодаря ти, Марински! Твоята поява тук ми е като предизвестие да се очаквам по-добре! :)

Харесва ми целия стих ,но най- вече оптимистичния му край!
" .......................................
с щастливите криле на лястовици
да се завърне пролет за живота..."
Много добро !
Прегръщам те Илиана

Оголели дувари от есенен хлад
са открили забравените къщи.
Сезоните предлагат размисли,
а пътните врати - да ги отворят.
---------
Благодаря ти, Илианка! :)

Прекрасен стих, с много оптимизъм ! Поздрави!

Кой определя правото?
Кой слага стрелките на посоките?
Кой дава забрана?
Важно е кой е деятелят, за да се
търси отговорност за всяко "защо".
Харесва ми, Калина, че си отговаряш
и, че ще се завърне пролет за живота
в твоя стих...отдавна го чаках.
Здравей и довиждане...бързам...
До тогава, когато...

Поздрав и за теб, inakrein !
Чест е, че си наминала при мен!
Благодаря!

Всички знаем у кого беше правото,
кой слагаше стрелката на посоката
и кой намесваше забраната...
Останаха да търсят Истината
в отпечатъци от пръсти по мазилката
филизите на подивелите асми...
Ще се завърнат лястовиците...
добре, е че са те,
да ни напомнят за живота...
До тогава... когато...

Под всяко привидно мъртвило - има живот :) А спомените не бележат край, а идва миг, когато са основата на нещо ново, невярващо хубаво и мило...

Благодаря за прекрасният стих!
Поглеждам небето и звездите с топлото напомняне за теб, Калина :) Лека нощ...

Свещено е правото на живот,
но имащо нужда от милост,
не струваща много,
а купуваща всичко,
което няма цена,
и идва пролетта,
от юга на душите ни,
като след всяка зима,
нали ...

Поздрави!

Привет, Тина! Природата се е заложила така, че да не се изгубва нищо в нея... Дори и нас, мислещи се за разумни, няма да загуби, макар да се опитваме да я опровергаваме, като ден по ден самички се погубваме...
Радвам се, че съм оставила у тебе щрих, мила Тина! :)
Усмихвай се напук на този смръщен и пропит от дъжд пейзаж!

Разглеждаш човешкото отсъствие от къщата като пълната катастрофа на човека пред смъртта,което като че лишава живота от смисъл,но дори Вселената не е вечна.Тогава какво би имало смисъл?!Може би никой не е дал отговор на такъв екзистенциален въпрос.Но не бива за го забравяме и трябва да търсим отговора.Страхотна си!!!

От юга на душите ни...
когато зимата изплаче
своя сняг в капчуците
на стрехите...
Правото на живот,
за всичко живо...
правото и къщите
да имат в тях живот
не само като идват
лястовиците...

Не ме учудваш с постановката на мислите си, Мите! Възхищавам ти се за огромния обхват на погледа, който произхожда от душата ти и затова е толкова обхващащ! Винаги тълкуването ти разбира моето желание да пресъздам в статичната мярка запечатания миг, но тъй, че да върви във вътрешното кино... В половината на зададения въпрос се крие отговора... трябва само да зададем въпроса, за да си подскажем с половината му отговора...
Най-приятелският поздрав получаваш!!!