Останалото минало в ескизи, скици, прах, притиснато в затвор на папки от страх да не избяга или от страх да не излезе пак, очакващо мълчи, да си запази дълго разказите... За панихида ден e. Вратите тежки, от нарисуваните страници, отдавна молят за въздишка... Ще ги отключа с пръсти, ще помълча, докато слушам, ще ги прелея с чаша вино. За упокой ще им запаля свещ с отблясък да ми изгори ръцете да не посегна никога към минало... Разгръщам пожълтелия графит от светлосенки в черно-белите акорди от докосването на ръка по грапаво лице на лист... Танцуваща душа в движения и поглед в свобода-желание да бъде птица... Толкова жар да вземе този дар на порива от нея!... По смачкания ъгъл си личи молитвата на пръстите да задържи поне от нея миг... Днес роклята й е крило... Зад избелелия ескиз стои история на някой друг... Къде ли са отишли стъпките?

Носталгична нотка, но пак я има тази -
''Танцуваща душа в движения
и поглед в свобода-желание
да бъде птица..."
Харесва ми, че в отминалото има миг дълбоко изживяна споделеност! Ах, тези спомени...

Доста тежък стих...притиска....сякаш могила от камъни израстна на плещите ми....

Както се изразяват по-маститите поети, лирическите ми герои са танцьорка и художник и аз си нямам нищо общо с тях, освен, че мога да ги виждам по останало от тях в графита въху лист. Всъщност, аз самата скоро връщах се назад по спомените си... в компютъра... Пътеката между ръцете ми и тях, от папките, се скъса... изсипа се в Recycle Bin... и изгоряха от проклетото си минало...

Винаги съм предпочитала камъните... носят, пазят от свещената енергия на майката земя, а може би дори с вселенски гени са... А иначе и шапката на Мономах е тежка... Пък при умората от този свят дори душата ти тежи...

"За упокой ще им запаля свещ
с отблясък да ми изгори ръцете
да не посегна никога към минало..."

Наздраве за отблясъците!
Миналото да приспим...
Къде ли стъпките ще ни отведат?

Благодаря, Ина!

Обикновено миналото, от което бягаме през стихове, се свързва с някоя изгаряща любов, с нещастни сълзи, с отчаяние, наказано със самота. Миналото е нашия досегашен път, израстване, поглед от днес назад и осъзнаване на грешките, които ние си плетем сами по дрехите, които сме обличали, обличаме не само днес, а утре също ще обличаме. Не се отказвам от миналото, защото от него съм излязла тази аз, която днес разбирам, но не желая да съм минало, а днес и колкото са дните ми, да бъда утре. А миналото... то остава там, да го почитаме в "църковните" ни дни с панихида...

Като очакване...

Благодаря и аз, Воймир!

:)))

http://www.youtube.com/watch?v=v1LH9xfw2kw

Приятен ден!
:)))

Затова си задавам въпроса "Защо", когато то се събуди и пак боли. Затова казвам: "Миналото да приспим...", а не да го забравим или да се откажем от него. Не можем да избягаме от себе си, но можем да се пожалим и най-после заобичаме ... всички други хора идват и си отиват от живота ни, но ние оставаме със себе си до края...защо да не се приемем, такива каквито сме...прекрасни божествени души...

Надявам се да ти хареса този дневен поздрав, Воймир!

http://www.youtube.com/watch?v=Xe_MaHdQkaE&feature=related

Хубав ден! :)

http://www.youtube.com/watch?v=9VAnQ6PJpzs

Да, мила compassion, "такива каквито сме...прекрасни божествени души..." във ВРЕМЕТО...