На Ра...

И този път не ме излъга -

приседна в края на стъклото

в уречения час.

Здравей! Ти пак си…

бяла, тъжна, светла…

Склони глава…

И заваля от нея тишина

в стотици мълчаливи думи.

Разтворих шепи и събрах

разпуснатите й коси,

сребро от нейната умора,

прибрах при своята,

та да поспи…

и да си разговарят двете,

когато няма да се виждаме с очи.

Далече ли си?

Защо в ръката пари от сълзи?

Очите са затворени от чакане,

а устните от жажда…

Още, още… толкова малко

нека има от още

и знам, посегна ли,
ще ме докоснеш…

Звездите, ми прошепнаха

загледано немигащо,

нетърпеливо чакано с очи,

че ще танцуват танца на магията…

Ти само остани… по-дълго,

положила лицето бяло

в грубата действителност

на шепата…

Не си отивай аз като заспя!

Среши с ръка

тревожните ми сънища…
ти, "Вечна Девственице"...

защо я слушаш нея
и пускаш я в съня си
да реши косите ти,
а звезди магията мигат.
Събуди се в грубата,
но искрена утрин,
освежи се с болка,
кафе усмивка изпий
и нека луната в деня
бледнее с всяко име,
когато слънцето изгрее
в име на един, но истински.

Въпросите се спират пред вратата
без отговор ли ще си тръгнат пак?
Остана след луната шал от думи
за приказка, която се разказва нощем,
от шепи, стиснали в джобове пръсти
да задържат в тях шепот спомен,
проблеснал с лъч през лунен поглед...
Там някъде, един мечтател
брои звезди, изрязани в нощта върху небето,
приспива своето очакване
за пълна с шум от улицата утрин,
за чашата с кафе и за усмивката
на огледалото, което ще погълне болката,
за топла бръчка от разбиране,
за слънцето в очите на една жена...
Там някъде, където се умира истински...
-------
Това е пак за тебе, Ра...