Повървях до теб...тъжен път...

Пътят е един - всяка сутрин ставаме заради него, катерим се и падаме, и ставаме, и се държим, ама си знаем за какво... защото пътят е един...
Хайде, виж колко е оптимистично! Има път, а можеше да няма...
Поздрав, nadita!

Път - отъпкан и широк,
път - страничен, неизвестен...
или може би,
пътечка лъкатушеща, едва
достигнала житейска стръмнина,
пътечка тайнствена към нечие сърце -
копнеещо, любящо, чакащо зрънце
НАДЕЖДА!

По тайнствения път на фея
С пръчица докоснала надежда
дете сияещо, очаквах чудеса
Но сега вървя, привлича ме
Мъдър път тих и непознат
Вървяла упорито аз гледам
От върха на планина висока
Надолу ли? Не е път, а падане
Но човек съм, нямам аз крила
Към звездите как да полетя!
Тогава? Накъде да продължа?
Ще напиша стих като поета
ще изпея песен като птицата
ще танцувам леко като вятъра
ще се смея като ручей бърза
ще заплача с капки на дъжда
усмихната в цвете след това
с милост, сълзи ще избърша
на някои дете, жена и старец
светлина с любов ще давам
звездите ще я вземат трепетни
понесли копнежа ми за сливане
с безкрая непознат – вселена
виж, летя, летя, аз мога да летя
с тишината на безкрая в мене.

Всеки извървява пътя сам
и всекиму той се отваря
по-различно...
зависи от съдбата
и от своето решение
дали ще се остави
сляпо да я следва...
Започва се еднакво,
само,
и също тъй еднакво
се завършва...
помежду с надежда...

Избирам все по-мъдрия,
по-скрития от пътищата
на живота си,
ей този там,
по който може да премине друг,
но той ще е след мен.
Път... забит да следва
вечността, която всички нас
ще ни приеме,
едва като превземем
и последния съдбовен връх...

От всеки връх нататък
пътят свършва тук,
където се върви...
Оттук насетне
може само този,
който може да лети...
до следващия път,
по който ще изкачва връх.
Пътища... довеждали
до добродетели
или откривали поредната,
оставила следата си
на тънка нишка
по оплетката на всеки вътре...

Ето така растат
невидимо крилете.
Остава само
да изкачиме върховете...

мила inamay да повдигам песимистичните ти нотки на по-мъдрото ниво на хармонията, а ти отговаряш ми нежно надминавайки я с любов. Обичам да цапвам бялата боя, за да изпъкне твоето златно (помниш ли?)
Поздрав, Руми

Не крия, че имам понякога по-голямо възпроизводство на песимистични клетки, но просто, защото то се извършва в часовете, в които повечето от оптимистичните ми са приспани от разлялото се тъмно. Достатъчни са няколко отправни думи, с отношение към "о"-то на оптимизма, за да се събуди равновесието ми. Или обърната душа навътре, свита от безверие на болка, та да събуди моята, която е оптимистично бяла... като твоята! Благодаря ти за отправните думи! Златна си!
Поздрав, Калина!

помежду посланията ви .
Аз бих казала , по пътя ни , какъвто и да е той , колкото и да е независима , или зависима от нас
посоката му , в утрото , откривайки , че сме живи , за да вървим и следваме борбите си ,
да си повтаряме :
Нека бъде светлина !
Амин !
Поздрави :)))

Нека бъде светлина!

Нека бъде нашето желание
да се обричаме на светлината,
да ражда утрините ни,
да ни показва слънцето,
а то да гледа нощем към луната!
Да имаме приятелите си
и всеки да отправя своята опора,
пък и макар да е по пътя си,
тя, мисълта лети, не знае разстояния
и не признава рамки... тя достига!
Благодаря, Виши! Ако умеех да рисувам
толкова добре, като художник,
бих сложила край тези мои думи цвят -
узряла, ароматна вишна - туй за теб
и белите, разпукнали усмивки на памук - за Руми.
Прекрасни сте и двете!
Поздрави! :)))