2. radostinalassa
3. zahariada
4. mt46
5. varg1
6. leonleonovpom2
7. wonder
8. sparotok
9. kvg55
10. planinitenabulgaria
11. rosiela
12. bven
13. apollon
14. hadjito
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. bojil
7. dobrota
8. ambroziia
9. vidima
10. milena6
2. geraltofrivia
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. simonata
7. metaloobrabotka
8. djani
9. iw69
10. rosiela
Ветрилото от запечатани на лента мигове ме гледа през лица на мен…
От образа на огледало анфасът е различен – тъмно-бял в сърдитото покрай очите, а профилът го е загледала по-бледо лампа…
Чадър на черно-бяла рокля с очертанията на листа, застанал върху стъпки на крака, си контрастира с черно от утъпканата пръст в една алея и светналите цветове на есенни листа по нея…
Дланта извръща погледа и го задържа да разглежда хукналата привечер от влака…
И всяка поза си отваря образа, но трябва да се разположиш с него правилно върху познанията за фотографска лента…
Едва забележимо, с жеста на жена, под ъгъл се е спрял на фокус погледа към бръчка... Върха на пръстите опипва колко е дълбочината й до днес… от вчера…
Луната се загатва на петна по кожата, докато дрехите опитват да погалят гръд и да й вземат допира, докато изпълзят на пода…
Като не можеш да достигнеш с поглед косата си отзад, ръката ти посяга да се вслуша в разговора между твоето и друго огледало…
Облеченото в размисли лице е незавършено... до мисълта за твоята ръка…
Когато чакам миг, за част от него се отдавам на насладата, когато сянката от спомен вади негатива…
Ако си позволиш да гледаш през прозореца по капки дъжд, ще се разминете и с огледалото…
Един отминал век стои с лика ми върху скрина, облякъл тип Коко Шанел сако, без грим и стойката на закачалката за фон, със отразеното отсъствие на шапка…
Ръка на майстор е затворила нахлула светлина през рамка на прозорец и изблика от чувствата на свещ в изгарящ пламък за синхрон с кристалната решетка паяжина, която очертава ъгъла между тавана и стената, отдала гвоздей с мястото за огледалото…
Очите не познават рамката на ръкавиците, освен когато позволяват на ръцете да покажат с дланите квадрат…
Замислената ми ръка поднася свое обяснение на мисълта за теб към облегалката на стола…
Ако си изчислил какъв да бъде ъгъла между посоката, насочила прожектора и осветената повърхност на една прегръдка в гръб, ще видиш белите криле на светлината…
Колажът от усмивки, мое щастие, заема формата от аромат на роза, ако художникът й някога е бил Дали…
От стеклата се мокра ласка на дъжда, косите ми са тъмни и по-графитени от отражението на моя профил в локвата…
Решетката на някаква ограда е уловила в плен на миг от свое виждане, оттатък двора, почиващо врабче…
Дали това е пътя, питат миглите очите ми, затворили отсам прозореца това си питане…
Стената е посивяла от докосване на погледите, търсили отвор в безлунна нощ…
Изправени редици дъсчен под пресичат изреченията в книга, изпаднала от някоя ръка, открила вече сън…
Намерила съм очилата си... но пак отсреща ме поглежда бялото начало на стена, ограничена от изсечената тъмна строгост на врата, която осъзнава, че е спряла свобода…
Ние сме вън от себе си, когато се оглеждаме за нас и можем да изглеждаме за всеки всякак... различни погледи, различни ъгли, различни очертания в игра на светлосенки…
С много усмивки :))))))))))))))))))))
Добре, сега приемам пожелания, поглеждам убедено към небето, там е розово от ден. От цялата горичка, ееейто там, весело наднича още един оранжево червен перчем на клен. Поглеждам по-нагоре страницата, виждам пак пожеланието за ведър ден и ти изпращам и на теб: усмивки - тон и настроение, като за карнавал!
Приятен ден, Воймир! :)
А днес... днес пак ще има много слънце и скрити из хралупките си кестени, с очичките като усмивки на слънца по тротоарите!
Много, много хубав ден ти пожелавам, Феичка! :)
защото е категорично - няма съмнение кое какво е;
защото е себе си - не се разкрасява с разни цветове;
защото е началото и края - и всичко помежду.
помежду двата „цвята”
и съм се възхищавала на прямотата,
от която заболява,
заради съвършенство,
простота, изящество и чистота
на изказа да съществуват
толкова различни
и отблъскващи се,
а така си близки помежду,
тъй както са едно,
началото и края цветово –
и се роди от тъмнината светлина...
и светлина ще се изгуби в тъмното,
с последния въздъхнат миг на две очи...
------
Благодаря ти!
виждам тъжни звуци, чувам тихи сълзи
да погаля аз косите черни си помислих,
но от стената стаен, див поглед ме спря.
Обичам те вече мираж, недей си отива...
много път съм вървяла до тук да стигна
да се роди от тъмнината ТЯ - светлината
защо да не мога да се протегна с ръка
през световете на черно-бели сетива...
приглушено реди,
от преседнали
пръски трохи...
за чуждите чувства...
бяло слънце...
пустинно оглозгана сол
от кръвта
на разкъсани пръсти,
непогалили кожа, а жар
от горещите,
плакали струни.
Черна сянка,
съдба на сама,
неизбрана от страх,
пребледнял
в немощта да я стигне.
Непостигнала много душа,
отредила
на носено свое
живот и след нея...
Светлината
в тунела живот
дали ще я стигне,
преди да достигне
онази, която ни вика
последно?!...
не можеш да бягаш? Тогава лети
не прегръщаш - ръце те болят?
тогава сияй, сама светлина
оставила в носено свое за други
което знам, което съм изпълнила
като посланието да съм тук
и да съм дала своя дан към този свят.
Болят ме ръцете от носене на сам…
Толкова светло е там, където са другите…
единство на ума и чувствата
сливане на думите с делата
Тогава носиш сам за другите
и не е по-светло, където са те
и не е по-зелена там тревата
когато си самодостатъчен...
хармония…
Покой настъпва ли,
когато тя те посещава?!
“Не е по-светло, където…”
Знам… и защо ме привлича
зеленото там?!
Не съм се дорасла…
Ръстът ми е само на тяло…
А искам да съм цяло…