Насинено от болка небе,
цветове във убито на клетки
ръб на рана, застинало парещ,
нажежен, изгоряло изсъхнал,
нямащо…
Птици две прелетяват под арка
от ръждивата стряха на облаци,
премаляло размахват криле
в отеснели тела от умората,
губещо…
Пожълтели ръце на дървета,
потреперват от полъх на вятър,
впил си пръстите в тях,
да разделя децата от майките,
листопадащо…
Сенки земни, разляти,
из небето прорастват обсебващо,
прогризват питата на светлината,
оставят нищото след себе си,
безжалостно... да се изпълни с идващата нощ…

Красотата ли и по-важна или веселбата?

Лека нощ, Ина!

:)))

В този случай, Воймир, веселбата... И ще ти кажа точно защо... Изгубих всичкого красиво, що написах като отговор на твоя коментар... от глупостта да пиша тук (все още ми се случва да не слушам разума и да си пиша само в WORD, когато отговарям, особено, когато то е свързано с Воймир :)... красиво... и да отварям път в небитието, аз, на всичките моментни мисли... Красивото се претендира, но аз не съм за красота такава... за външността, във формата на тяло, на изображение, което е лице, не мисля да се спирам в отговора на поставения тук от теб въпрос. Красивото за мен струи отвътре и често то не подлежи на погледовата оценка...
Но... всичко тъй се различава от красивото в тъгата... Защото в мен в едно живеят най-красивото, което е, разбира се, в тъгата и веселбата - най-последователното от тъгата... Парадоксният абсурд на общество, в което има хора...
Лека нощ, Воймир! А утре пожелавам... нека да ти е красиво! :)))

Наистина ми е красиво! Дано и на теб ти е така!

:)))

Отхапано небе
от там струи светлина-
един слънчев лъч и топлина
един слънчев лъч -миг кратък
и циганското лято е при нас
и ние без остатък
да вървим към заветната мечта
защото незнайно как и кога
ще падне пак дъжд ,а после сняг
и така до мига
когато няма да има вече
тъй нататък.........

Ако съм честна, а пък аз съм си, не беше ми... красиво днес, Воймир... Оставено ми беше, кално... Бавно се процежда светлината през прозорците за мен... далече е бюрото, в дъното на този свят съм сякаш... Следобедът привнесе малко повече в деня от цветове на грейнало... постоплих си душата...
А на тебе - поздрави и светла вечер! :)

Незаменима си... в способността
да ме измъкваш цветно
от кафявото на тази кал от блато...
за още малко тъй нататък...
в циганското лято,
в разпръснатите миглени лъчи,
в прашинките от багри топлина,
в омаята немисъл-леност за мига
на следващия повей зима
в затвора на студа от сняг...
Благодаря, приятелче!

мисля, че ще ти постопли душата още мъничко.
Хубава вечер и на теб! :)

Благодаря, Воймир! Не пропускам никога добрия блог на Феичка. Да, там винаги можеш да се стоплиш и още малко... Препоръчителен е за такива като мен, хронично страдащи от студ в душата или от липсата на топлина... :)