Цветове, под похлупака
на застинало небе
от незаспало още лято,
в раздялата между земя
и плът на облаци,
в притихнала реалност,
без да отваря граници...
Студеното е дъх,
прилича на усещане
за невъзможност.
Разбират я различно
и никога
не носи поетичност,
но е от творчеството
на поети
в романтичен период...
От ъглите
страните падат
в постеля за усмивки.
От вечерите, като тази,
се палят факли
и се преследват звуци
в дъното на кладенци.
Водата в близост до пръстта
е още в топлина
и пази този дъх на ласка,
приела формата
на много капки,
събрани на едно,
под лик от слънчево петно
и лунен сърп,
надникнал
в съвършенството
на кръг
да гребне светлината си.
Блаженство
от допира на мисли,
предадени
в уроци на ръце,
от повече разбрали
своята отдалеченост
и преоткрили
своята възможност
за изчакване 
през мъдрост
на обмислените думи.

Аз обещавам да дочакам задрямалото лято ,въпреки прогнозите - ще чакам ЦИГАНСКОТО ЛЯТО !ТО И В ДУШАТА СИ МОЖЕ ДА СЪМ СИ ЦИГАНКА ,защото обичам бурните танци , шума , веселието и пъстротата , така ,че ще чакам лятото да се пробуди до последното окапало листо!
Чудесно е мила ! Благодаря ти !

една песен по текст на Иван Вълев / gor /
ЛЯТОТО

http://www.vbox7.com/play:35d8d632

Есента ни повика отгоре
с глас на отлитаща птица,
а ние оставаме тука
със снега и студа да се борим.

И пролетта когато почука
по стъклото с напъпили клони,
бързо навънка излез,
Слънце и вятър се гонят.

И ще топлим душите си с думи
ще даряваме обич и нежност
и кокичета цъфнали тука
ще са нащо море и безбрежност.


Подарък за теб. Не съм забравил, че обичаш кокичета. Нека радват очите ти до пролетта, когато ще цъфнат и истинските.

Сакрално цветно, циганско лятно в есенен разгар... жуженето на светлината в крилата на усетилите радост бръмбари... и яркото до слънчево на лилавото, в оставилите се край пътя цъфнали магарешки бодли... изправили се в топлината на полегналия по на юг усмихнат септемврийски ден, прогърмял от весели фанфари на звънтящи звуци от какво ли не, раздаващо усещане за радост от продължилия живот по свои ноти...
Аз знам, че в себе си нося волност от големите пространства... пустиня, степ, свобода, без близки рамки от ограничения... водата на морето, водопад, река, препълнената чаша езеро... душа във волност да не приема граници в реалност... Есента е край на цветове... Оставя да заспи след нея всичко в неутралното на сън от бяло... покой, замръзналата чистота на дъх... Не казвам, че не е красиво, но е ледено стоящо... Друго си е да подухне вятър и да ти затанцува и последен пъстър лист под вятърен акомпанимент за най-любимия ти танц, например жарка самба... Тук си отворих друга тема, но тя ще бъде друг път...
Обичам светлината да живее във всеки сезон. Не мога да кажа кога предпочитам тя да си представя своето първо място в моята класация. Единствено в светлината виждам и цветовете на думите...
Лека нощ, приятелче! Нали знаеш, че ти благодаря!

Благодаря и на единия и на другия за "ЛЯТОТО"! Да ни дадат годините възможност да изпишем всеки от сезоните по нашему, Феичка!

Преди малко си мислех за зимата, за дихание нейно в кристали, за бекрайното бяло на студеното, което няма само цвят, но без него всеки цвят ще е глух... И кокичетата са бели. Те са този "цвят" на зимата, от който вземат всички цветове, за да живее всичко после... Колко е хубаво да виждаш кръговрат около себе си!!!
Поздрав! И... благодаря ти!

Лека нощ!

Лека нощ, Командир!
Цветни сънища в бяла душа ти желая!
И аз ти благодаря! Много!