Безпроблемно си драска ръката ми криволици по мисъл в средата на лист,
ненадейни измислици в кръг,
изтъняват надолу към края си
до ръба на листа в няма точка.
Нагоре погледнато, вече всичко е цвят,
неразпукната пъпка прилича на облак…
на балон... на хвърчило с връвчица…
Изповядам стените на стаята,
съгрешили две по две в свои краища в ъгли,
а вратата отсреща ги гледала в упор,
и разстреляла зейнало ореола на лампата…
През решетки, клавишени звуци,
аз изслушвам смълчано пианото,
прашни сълзи, рисувани думи,
криви локви с накъсани рими… всичко,
изпълзя се, изтече с песента на косите ми
в незавършени признаци
или ключ за училище, по обичане,
из изгладени ръбове на души, от албум за хербарий на цвете...
Раета от рокля, ръцете във скута й ще свирят мелодия… на сърцето... на него е толкова тъмно,
изповядва съдбата на ъгъла,
силуетът му в гръб не прилича на мен,
влиза в снимка от двама,
събрани в балон от сърце, в рамка, бели кръгове празно,
прозрачно начало на чаша,
донякъде бяло…
докъдето била е повърхност
от течност, засищала жажда…

Немисъл
по мисъл
невярва,
изплита се
в нишката дъх,
неправда
правдива
присяда,
пресяда
от цветност
в духа,
залагаш,
залягаш,
раздаваш,
дълбаеш,
отваряш,
не пазиш се…
вглеждаш се...
колко дълбоко
си влязъл
навътре...
изгубил си?
себе си?
чувствата?
много давал си…
непотребен си...

Свършиха думите…
с край…
безпощадно…
бич…
без оБично…
изведнъж
се изля
тъмнината
от нищото,
в светлината,
преля
и настана онази,
красива тъга
в тишината
на стаята,
освети се от нямане,
затрептя,
облепи ме,
разголи ме
и ме сви
до върха
на иглата от страх…
не успя да ме пръсне…
няма ме…

"няма ме..."
нито в думите,
нито в мислите,
нито в стаята…
тишината съм,
пустата,
изкънтяла
от празното,
пирамида
без връх
и в пустинята
пясъка,
разпиляна
от вятъра
в атоми,
песъчинкови,
тежест
и бреме за всеки,
по когото
са стъпвали
мислите…

А мислите с котешки стъпки,
промъкват се тихо в съня ми,
въртят се в кръг и отново,
на сутринта се превръщат във Смисли...
и остават завинаги в Незабравката!

Просто няма утрини,
ако няма и сън,
ако няма...
за какво ни е
смисъла
от оставане
в името
на една Незабравка...
от хербария...

Не, не трябва да свършват без време
неживелите още неща.
Трябва мислите друг да поеме
и брезата да пусне листа,
трябва корабът, влязъл в морето,
да достигне крайбрежни води,
да не спира в окопа шосето,
нероденото - да се роди.

Не, не трябва напразно да стенат
непокритата къща сама,
хлябът, който едва е наченат,
недошлите в ръцете писма.
Трябва залезът сам да се спусне,
трябва грозда да бъде прибран ,
недокосната още от устни
да не съхне девичата длан,
да не зеят огнищата неми
и поемите с празни листа.

О, не трябва да свършват без време
неживелите още неща!

Веселин Ханчев

Благодаря ти, Фея! Приятелите са за това, дори за да припомнят стиховете на любимите поети! :)