След залеза е тихо...

като че всичко,

що го е видяло,

чака да се утаят

из него багрите,

да му попият

в сетивата чувствата,

които той

разпалил е от края си...

Нощта пристъпва тихо,

с разбирането на жена,

която влиза

в стаята с децата й...

Градът и той залязва тъй....

приема го върха на хълма

и бавно спуща

над комините му дим,
копиран в тъмното 

индигово на нощ...

Отваря уличките за любов

и за разходките...

поне на странник,
дошъл да доверява 
свои мисли в тишината
на пеещи щурци,

на неподдържаните,
спрели да очакват паметници,

без да разбира 
кой го води в този път,

изпаднал в немислимото

на промеждутъка,

през който се разменят

световете ден и нощ,

в онази празнота,

изпълнена с безвремие

от стари къщи,

от техни дни,

от дните в пръстените на дървета...

А времето неумолимо

се изплъзва по снагата си

в едно махало –

тик - в ляво, 
так - в дясно…

от светлото на утрото,

към тъмното следзалезно.