Не знаех как мога да бъда до теб,
когато толкова

съм се била изгубила?
Ти щеше ли да  ме намериш?
По аромата плакало за теб?
И в тъмнината щеше ли

да видиш в мен очите,

избрали в миг един

да непрогледат утре?
И щеше ли да спреш

таз пагубна тъга?
Да вземеш от дъха,

помислил си да изрече

„Обичам те!”,

усетил думите през мислите?
Ръцете ми, тях намери,

вземи ги,

сложи върху устните...
да парят...
и нека е първо това... 
А после...

ще плача от радост,
ще слагам от влагата
в свойте очи,
да охлажда
и тъй да гори... 
А после...

когато изгубя света си под теб,
разстели ме в условност,
безтегловност ми дай от любов!...
Задъхана нежност...
в придъх от мечти,
накъсани в мрежа от дъх...
слизал два пъти...
първо - твоят през мен,
после - моят проплакало в теб,
събудено чакащ от нежност...
Целувки... сплетено бавно,
езически търсещо...
устни, вляло единствено 
пиещи други -
моите - твоите сънища влюбени...
твоите - моите плакали нощи...
Преплети тази сплитка,
изтъкана от двама!
Взриви ме с докосване!
Разпилей се на точки от мое!...
Разлюлей красотата на вятъра,
щом долее светилника
с пламък за нощ!...
Аз обичам... унесена,

нямащо помнеща,
с устни, отхапващо взела дъха ти,
своят дала за ключ,
който ти управляваш
за влизане в мен!
Насищай, преминавай, заспивай!
Забрави се и пак ме събуждай!
Отвори ме и влез!
Затвори, остани, свързвай!
Заспивам, взела теб!
Не излизай! Пази ме!
Всепоглъщащо!

Измисли ме...
Аз съм твоите сънища...
от реаланост...
Май това се разказва,

когато видял си любов...