Изгаряща до сладост тръпка

пълзи по тялото,

очите парят

в най-разлистено червено

и палят пяната

по краищата на вълните,

под моста се прегръщат,

разгарят цялата повърхност,

потръпват лодките,

поклащат си телата в такт

със тежестта на слънцето,

приела форма на потъване

и дишат по-накъсано, очакващо,

замаяно от огненото цяло,

избухнало в морето,

спряло в миг да нарисува пелена,

разкъсани къдрици слънце,

жар на стъпки вятър

в небесните талази,

да се повтори в отражение,

да се наситят

в близостта на хоризонта,

да протече безкрайност между тях, 
задъхана от нежност,

лумнала до пурпурно

и впила устни в огъня...

запалила страстта в очите на нощта,

безумно бързаща да слее тяло

с пясъка, пропил от мъдростта на векове,

да слуша шепота от плясък залез,

посипал се из тъмносиньото

в пътеката-следа...

по крясъка на този цвят

да го намери късната луна

и да изгрее...

Луната се повтаря
в изгрева си,
а залезът й изсветлява
до лудото взривяване
на утрото...
небесен дар посипва
в кръговете светлина
от себе си
до крайния безкрай
на погледа,
премерил съвършенството
на обичта
в разхвърляния хаос
от небесни светила...

Брегът е моят...
зная...
и няма друг за него,
освен мен...
преминалите връзки
нямат отношение,
аз съм и няма
как да не намирам
в този бряг вълните си,
те ме доказват,
те са ми казали,
че сме едно
и то е повече,
защото носи от преди...

В придъх от мелодия, чакана,
не трябващо свързвана,
приемащо лунна и плътна,
за сън прекопирана
в разказани щрихи за дом,
сред думи от говор,
прието откраднат
от правилен,
стар хоризонт,
по-стилен от стих,
горещо и цяло изсвирен,
в накъсани звуци
от прави треви
и лъкове скърцащи,
бавно отварящи в струни,
с триони от пръсти
на луди щурци...
Откъснато свирят
и стилно намират
едното от двете неща...
целувка от устни
по двете от орбити,
правилни кръгове свят
за приети, изсвирени прави
от обич...